Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

— Мислиш ли, че трите арки са в един стил? Тези две и Сермионската арка в Милано?

— Не знам, Тети. Казват, че е така — сигурно са прави. Спомняш ли си как се катерехме в снега, а когато излязохме на италианската страна на Сан Бернар, изведнъж стана пролет и ти, Чинк и аз вървяхме цял ден до Аоста и навсякъде беше пролет?

— Чинк нарече прехода „с официални обувки през Сан Бернар“ — помниш ли какви ти бяха обувките?

— Бедните ми обувки! А ти помниш ли как ядох ме фруктова салата у Бифи в „Галерията“? Как пихме „Капри“ и ни поднесоха пресни праскови и диви ягоди във висока кристална ваза с лед?

— Точно тогава се сетих за трите арки.

— Аз помня Сермионската арка. Прилича на тази.

— А спомняш ли си ханчето в Егл, как ти и Чинк прекарахте в градината целия ден и четохте, а аз ходих за риба?

— Помня, Тети.

Спомних си за Рона, тясна, сива, набъбнала от дъждовете, и двата притока отляво и, отдясно — Стокалпер и Ронския канал. И в двата имаше пъстърва. Този ден Стокалпер беше съвсем прозрачен, но Ронският канал още беше мътен.

— Помниш ли как цъфтяха дивите кестени и аз се опитвах да си спомня историята за една глициния, която ми бе разказал Джим Гембл, струва ми се, но не можах?

— Да, Тети. И вие с Чинк през цялото време говорихте как трябва да пишеш: така, че нещата да са истински, да пишеш за тях вярно, а не да ги описваш. Всичко си спомням. Понякога той беше прав, понякога — ти. Помня, че спорехте как да се описват светлините, материята и формата.

Бяхме вече излезли през вратата на Лувъра, прекосихме улицата, спряхме на моста, облегнахме се на каменния парапет и загледахме реката.

— Ние тримата спорехме за всичко на света и винаги за конкретни неща и се шегувахме един с друг. Спомням си всичко, всяка наша дума, всеки момент от пътешествието — каза Хедли. — Наистина си спомням. Когато вие с Чинк говорехте, не ме държахте настрана. Не беше като у мис Стайн, където съм „съпругата“.

— Жалко, че не мога да си спомня тази история за глицинията.

— Това не е важно. Важна беше самата глициния, Тети.

— Помниш ли, взех вино от Егл и го донесох в хижата. Продаваха го в странноприемницата. Казаха, че върви добре с пъстървата. Бяхме увили бутилките с няколко броя от „Газет де Люсери“, струва ми се.

— Сионското беше още по-хубаво. Помниш ли как госпожа Гангесвиш приготви truite au bleu, когато се завърнахме в хижата? Каква хубава пъстърва беше, Тети; пихме от сионското и обядвахме на верандата, кацнала на склона, и оттам се виждаше Дан-дю-Миди, до половината покрит със сняг, и гората при устието на Рона, където се влива в езерото.

— През зимата и напролет Чинк винаги ни липсва.

— Да, а също и сега.

Чинк беше кадрови военен и от Сандхърст 14 14 Английска военна академия. го бяха изпратили направо при Моне 15 15 Сражението при Моне (23–24 август 1914 г.) — първата битка между англичани и германци в Първата световна война, завършила с поражение за англичаните. . Бях се запознал с него в Италия и дълго време той беше моят, а след това нашият най-добър приятел. Тогава прекарваше отпуските си с нас.

— Ще се опита да вземе отпуск през пролетта. Така писа миналата седмица от Кьолн.

— Знам. Но трябва да живеем с днешния ден и да използуваме всеки миг от него.

— Досега гледахме как водата тече край мостовата подпора под нас. Хайде да погледнем към горното течение на реката.

Погледнахме и видяхме всичко: нашата река и нашия град и острова на нашия град.

— Върви ни — каза тя. — Надявам се, че Чинк ще дойде. Той винаги се грижи за нас.

— Той не мисли така.

— Не, разбира се.

— Той мисли, че заедно търсим нови неща.

— Това е вярно. Но зависи какво търсиш.

Минахме моста и излязохме на нашия бряг на реката.

— Не огладня ли? — запитах аз. — След толкова разходки и приказки.

— Разбира се, Тети. А ти?

— Хайде да отидем в някое хубаво място и да вечеряме тържествено.

— Къде?

— „Мишо“ например.

— Точно тъй, при това е близо.

Тръгнахме по улица Сен Пер и стигнахме до ъгъла на улица Жакоб, спирайки пред витрините с изложени картини и мебели. Застанахме пред ресторанта „Мишо̀“ и прочетохме менюто, окачено при входа. Вътре беше пълно, затова почакахме, докато се освободи маса, оглеждайки къде посетителите вече допиват кафето си.

Бяхме огладнели от разходката, а за хора като нас „Мишо̀“ беше привлекателно и скъпо заведение. Там беше и Джойс със семейството си: той и жена му с гръб към стената; Джойс държеше менюто на равнището на очите си и през дебелите си очила се взираше в него; до него беше Нора — тя винаги ядеше малко, но с апетит; насреща им бе Джорджо, наконтен и гладко сресан; и Лучия — все още малко момиче с гъсти къдрици. Цялото семейство говореше на италиански.