Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

— Не — каза тя, — но…

Давах си сметка колко строг съм в разходите и колко много се притесняваме. Човек, който работи работата си и получава удовлетворение от нея, не е уязвим за нуждата. Ваните, душовете и тоалетните с текуща вода аз смятах за удобства, които съществуват за хора, стоящи по-долу от нас във всяко отношение — на нас те доставяха удоволствие само когато пътувахме, а ние пътувахме често. Освен това в долния край на улицата имаше обществена баня. Жена ми никога не се оплакваше от тези неща, тъй както не плака, когато „Златната коза“ се спъна и падна. Спомням си, че всъщност заплака, но не заради парите, а за коня. Бях се държал с глупаво упорство, когато тя искаше късо палтенце от сива агнешка кожа, но след като си го купи, ми хареса много. Бях се държал глупаво и за други неща. Но всичко това беше част от борбата с бедността, която може да се победи само ако не се харчат пари. Особено ако си решил да купуваш картини вместо дрехи. Но работата е там, че не се смятахме за бедни. Не признавахме такова нещо. Смятахме се за по-горестоящи от богатите и изпитвахме към тях недоверие — впрочем основателно. Струваше ми се в реда на нещата да нося под ризата си вълнена фланела, за да ми държи топло; това можеше да изглежда странно само на богатите. Хранехме се добре и евтино, пиехме добре и евтино и спяхме хубаво, беше ни топло заедно и се обичахме един друг.

— И аз искам да отидем — каза жена ми. — Отдавна не сме ходили. Ще си вземем нещо ядене и малко вино. Ще приготвя хубави сандвичи.

— Ще отидем с влака, така е по-евтино. Но ако не искаш — няма. Каквото и да решим, все ще прекараме добре. Днес е чудесен ден.

— Нека отидем.

— Може би предпочиташ да употребиш парите за нещо друго?

— Не — каза тя предизвикателно. Тя имаше високи скули и много й отиваше да гледа предизвикателно. — Та кои сме ние в края на краищата.

И тъй взехме влака от Гар-дю-Нор, прекосихме най-мръсната и потискаща част на града, слязохме на перона и отидохме пеша до хиподрума, който се зеленееше като оазис. Беше още рано, разстлахме моя шлифер на прясно окосената трева и започнахме да ядем сандвичите; отпивахме вино направо от бутилката и гледахме старите трибуни, потъмнелите дървени будки на тотализатора, зелената писта, тъмнозелените препятствия, блесналите водни препятствия, пълни с мътна вода, варосаните каменни стени и гредите на коневръза, загона под раззеленилите се дървета и първите коне, които излизаха на манежа. Пийнахме още от виното, проучихме внимателно програмата на състезанията и жена ми се изтегна на шлифера, за да подреме с лице срещу слънцето. Отидох на манежа и намерих един човек, когото познавах още от Сан Сиро в Милано. Той ми препоръча два коня.

— Не са златна мина, разбира се. Но не се плашете от ставката.

На първия заложихме половината от парите, с които бяхме решили да играем, и спечелихме дванадесет към едно: той премина препятствията великолепно, взе преднина в последната обиколка и финишира пръв с четири дължини аванс. Решихме да спестим половината от спечелените пари, а другата половина заложихме на втория кон, който се откъсна още на старта, водеше на всички препятствия, но едва не загуби в спринта пред финала — фаворитът го догонваше след всеки скок, а двамата жокеи немилостиво шибаха с нагайките.

Отидохме да пием по чаша шампанско в бара под трибуната и да изчакаме тотализатора да обяви печалбите.

— Трябва да имаш здрави нерви, за да залагаш — каза жена ми. — Видя ли как другият кон едва не го настигна?

— Още треперя.

— Колко ще платят?

— Ставката беше единадесет към едно, но може би мнозина са заложили на него в последната минута.

Прекараха конете край нас, нашият кон беше целият мокър и запенен, ноздрите му се издуваха, а жокеят го потупваше.

— Бедничкият — каза жена ми. — Ние само залагаме…

Гледахме, докато всички коне отминат, взехме още по чаша шампанско и тогава обявиха печалбата: осемдесет и пет. Това значеше, че за всеки десетфранков билет плащаха по осемдесет и пет франка.

— Изглежда, че мнозина са заложили за него в последния момент — казах аз.

Но ние бяхме спечелили много пари, много поне за нас, и сега имахме пролетта, а също и пари. Помислих си, че друго не ни и трябва. Беше щастлив ден. Половината от спечеленото можехме да си поделим и изхарчим, а другата половина щеше да остане, за да залагаме друг път. Тези пари „фонд конни състезания“ държах настрана от останалите.

Същата година, един ден, когато се бяхме върнали от пътуване и ни беше провървяло пак на този хиподрум, се отбихме в „Прюние“ на път за дома и седнахме на бара след като бяхме огледали всички лакомства, изложени на витрината с ясно написани цени. Поръчахме си стриди и crabe mexicaine 13 13 Раци по мексикански. , с които взехме няколко чаши „Сансер“. След това тръгнахме обратно през Тюйлери и се спряхме да погледаме през арката на Карусел към тъмния парк; зад него проблясваше площад Конкорд, а оттам нататък — зарево от светлини към Триумфалната арка. След това се обърнахме към тъмната фасада на Лувъра и аз казах: