Когато влязох в нейната книжарница за първи път, държах се много стеснително и нямах пари да се запиша като читател. Тя ми каза, че може да платя депозита по-късно, когато ми е удобно, даде ми карта и предложи да ми заеме толкова книги, колкото си искам.
Тя нямаше никакви основания да ми се доверява. Не ме познаваше, а адресът, който й посочих — ул. Кардинал Льомоан 74, — подсказваше, че съм беден. Но тя беше мила, обаятелна и приветлива, а зад гърба й безбройните рафтове с книжното богатство на библиотеката стигаха чак до тавана и продължаваха към задната стая с прозорци към вътрешния двор.
Започнах с Тургенев — взех двутомните „Записки на ловеца“ и една от първите книги на Д. Х. Лорънс — ако не се лъжа „Синове и любовници“, но Силвия ми каза, че ако искам, мога да взема още. Избрах „Война и мир“ в превод на Констанс Гарнет и „Картоиграчът“ и други разкази от Достоевски.
— Ако смятате да прочетете всичко това, няма да се отбиете насам скоро — забеляза Силвия.
— Ще дойда, за да платя — казах аз. — Имам пари, но в къщи.
— Нямах предвид това. Ще платите, когато ви е удобно.
— Кога идва тук Джойс? — запитах аз.
— Идва привечер, но не много често — отвърна тя. — Никога ли не сте го виждали?
— Видях го в „Мишо“, Беше на вечеря със семейството си — казах аз. — Но там е скъпо, а освен това не е прилично да гледаш хората, когато се хранят.
— Вие в къщи ли вечеряте?
— Сега обикновено в къщи — отвърнах аз. — Имаме добра готвачка.
— Около вашата къща няма никакви ресторанти, нали?
— Няма. Откъде знаете?
— Там живееше Ларбо — отвърна тя. — Беше много доволен, само това не му харесваше — че няма къде да се храни.
— Най-близкото място, където човек може да се нахрани добре и евтино, е при Пантеона.
— Не познавам този квартал. Ние се храним в къщи. Трябва да дойдете някой път с жена си.
— Не бързайте — не знаете още дали ще ви платя — предупредих я аз. — Във всеки случай, благодаря ви.
— И четете спокойно, не бързайте — каза тя.
Жилището на улица Кардинал Льомоан беше двустайно, без текуща топла вода, канализация и вътрешна тоалетна, а това не беше кой знае какво неудобство за човек, израсъл в Мичиган, където клозетите бяха на двора. От прозорците се откриваше чудесен изглед, имахме удобно легло със здрави пружини, на стените бяхме окачили картини, които ни харесваха, и жилището ни изглеждаше светло и весело. Когато се завърнах в къщи с книгите, разказах на жена ми какво интересно място съм открил.
— Но, Тети, още днес следобед трябва да отидеш да платиш — каза тя.
— Разбира се. Ще отидем двамата. А след това ще се разходим край реката и ще минем по кейовете.
— Хайде да минем по улица Сена и да разгледаме изложените картини и витрините на магазините.
— Добре. Ще вървим, накъдето решим, а после може да влезем в някое ново кафене, където никого не познаваме и никой не ни познава и да пием по чашка.
— Може и по две.
— След това ще отидем някъде да вечеряме.
— Ние може. Не забравяй, че трябва да платим в библиотеката.
— Тогава ще се приберем и ще се навечеряме чудесно в къщи, ще си купим бутилка „Бон“, има го в магазина отсреща, изложено е на витрината и пише колко струва. После ще почетем, а след това ще си легнем и ще се обичаме.
— И ще се обичаме винаги. Никога няма да обичаме другиго.
— Да, винаги.
— Какъв хубав следобед и каква хубава вечер. А сега да похапнем.
— Аз съм гладен — съгласих се аз. — Работих в кафенето и пих само едно крем-кафе.
— Вървя ли ти работата, Тети?
— Мисля, че да. Поне така ми се струва. Какво ще ядем?
— Имаме репички, хубав foie de veau 11 11 Телешки дроб.
с картофено пюре, салата и щрудел.
— И сега ще можем да четем всички книги на света, които пожелаем, а когато заминаваме, ще ги носим със себе си.
— Ще бъде ли честно?
— Разбира се.
— А има ли при нея и Хенри Джеймс?
— Разбира се.
— Колко хубаво! — възкликна тя. — Провървя ни, че откри това място.
— На нас винаги ни върви — казах аз и като последен глупак не чукнах на дърво. А в жилището ни имаше толкова много дървени неща, на които можех да почукам.
От горния край на улица Кардинал Льомоан човек може да се спусне към Сена по най-различни пътища. Най-късият е право надолу по улицата, но тя е много стръмна и когато стигнеш равното и пресечеш началото на булевард Сен Жермен с неговото голямо движение, излизаш на мрачния ветровит кей, вляво от винения пазар. Той не е като другите парижки пазари, а е нещо като заложна магазия, където прибират вината, докато собствениците им платят данъците, и има толкова весел вид, колкото военнопленнически или затворнически лагер.
Читать дальше