Ърнест Хемингуей: Безкраен празник

— Хъксли е мъртъв — каза мис Стайн. — Защо ви е да четете книги от мъртъв човек? Но можете ли да видите, че той е мъртъв?

Не можех да видя това и възразих, че неговите книги ме забавляват и отвличат от мислите ми.

— Трябва да четете само онова, което е действително хубаво или безспорно лошо.

— Четох действително хубави книги цяла зима, ще ги чета и следващата зима, а книги, които са безспорно лоши, не обичам.

— Защо ви трябва да четете този боклук? Този претенциозен боклук, Хемингуей. Написан от човек, който е мъртъв.

— Интересува ме какво пишат хората — отвърнах аз. — Освен това се развличам и не мисля.

— Кого друг четете сега?

— Д. Х. Лорънс. Някои от разказите му са много хубави, особено „Пруският офицер“.

— Опитах се да прочета романите му. Той е невъзможен. Жалък и нелеп. Пише като болен човек.

— „Синове и любовници“ ми харесва, също и „Белият паун“ — казах аз, — макар че не толкова. А „Влюбени жени“ не можах да изчета.

— Ако не искате да четете лоши книги, а предпочитате нещо увлекателно и посвоему прекрасно, трябва да прочетете Мери Белък Лоундс.

За първи път чувах това име и мис Стайн ми даде да прочета „Обитателят“ — тази изумителна повест за Джеки Ножа, и още една книга — за убийство, станало някъде недалеч от Париж, изглежда, в Енгиен ле Бен. И в двете героите бяха достатъчно жизнени, а действието и ужасите — винаги правдоподобни — тъкмо четиво за след работа, и аз изчетох всички книги на Мери Белък Лоундс. Но те не бяха много и първите две си останаха най-хубавите за запълване на празните дневни и нощни часове до момента, когато се появиха първите хубави книги на Сименон.

Струва ми се, че хубавите книги на Сименон биха се понравили на мис Стайн (първата, която ми падна, беше или L’Ecluse Numero 1, или La maison du Canal 7 7 „Шлюза № 1“, „Къщата на канала“. ), но не съм сигурен в това, защото по онова време мис Стайн не обичаше да чете френски, макар че с голямо удоволствие го говореше. Първите две книги от Сименон, които прочетох, взех от Дженът Фленър. Тя много обичаше да чете на френски и бе започнала да чете Сименон още когато той беше криминален репортер.

През трите или четири години, в които бяхме добри приятели с Гертруд Стайн, не мога да си спомня поне веднъж да е казала нещо хубаво за писател, който не е похвалил произведенията й или не е направил нещо полезно за нейната кариера, с изключение на Роналд Фърбенк, а по-късно Скот Фицджералд. Когато се запознах с нея, тя не говореше за Шъруд Андерсън като за писател, но затова пък го превъзнасяше като мъж: говореше за големите му красиви и топли италиански очи, за неговото благородство и обаяние. Големите му красиви и топли италиански очи никак не ме интересуваха, но някои от неговите разкази ми харесваха много. Бяха написани просто, някои от тях превъзходно, личеше, че познава хората, за които пише, и ги обича истински. Мис Стайн говореше винаги за него, но никога за разказите му.

— А какво мислите за неговите романи? — запитах я аз.

За творчеството на Андерсън тя не желаеше да говори, тъй както не желаеше да говори и за Джойс. Достатъчно бе човек да спомене Джойс два пъти, за да не стъпи повече в нейния дом. Все едно, когато говориш с някой генерал, да се отзовеш похвално за друг генерал. Човек, който е извършил такава грешка, никога не я повтаря. Но, разбира се, като говориш с генерала, винаги можеш да споменеш името на генерал, когото той е бил. Генералът, с когото говориш, ще даде висока оценка за качествата на победения генерал и с удоволствие ще ти опише с подробности обстоятелствата, при които го е разбил.

Разказите на Андерсън бяха твърде хубави, за да служат като тема за приятен разговор. Готов бях да кажа на мис Стайн, че романите му са рядко слаби. Но и това не можех да сторя — не можех да критикувам един от най-преданите й привърженици. Когато той завърши романа, получил накрая названието „Мрачен смях“, който беше толкова слаб, глупав и претенциозен, че не можах да се сдържа и написах негова пародия 8 8 „Пролетни потоци“ — бел.а. , мис Стайн се разсърди много. Бях си позволил да нападна един от нейните хора. Но преди това тя не се сърдеше. И сама започна да не пести хвалебствията си за Шъруд, след като той претърпя крах като писател.

Тя беше сърдита на Езра Паунд, защото, без да мисли, той седнал на едно миниатюрно и твърде неудобно столче (възможно е да са му го дали нарочно) и го повредил или счупил. А това, че беше голям поет, добър и благороден човек и би съумял да седне както трябва, ако столът беше с нормални размери — всичко това не се вземаше под внимание. Причините за нейната неприязън към Езра, разяснявани със злобно умение, бяха измислени години по-късно.