Ърнест Хемингуей: Безкраен празник

Когато се завърнахме от Канада и заживяхме на улица Нотр-Дам-де-Шан, а мис Стайн и аз още бяхме добри приятели, чух за първи път израза „загубено поколение“. Старият Форд модел „Т“, който тя караше по това време, имаше дефект в запалването, а младият техник, изкарал на фронта последната година, от войната и след това постъпил в гаража, не можеше да го поправи или просто не желаеше да се заеме с него, преди да е свършил с колите, които чакаха от по-рано. Така или иначе, той не се бе оказал sérieux и собственикът на гаража го смъмрил строго след протеста на мис Стайн. Собственикът му казал: „Всички вие сте «une génération perdue!»“.

— Такива сте! Точно това сте вие! — каза мис Стайн. — Всички младежи, които бяхте на война. Вие сте загубено поколение.

— Така ли? — запитах аз.

— Точно така — настоя тя. — Към нищо нямате уважение. Напивате се като…

— Пиян ли беше младият механик? — запитах.

— Не, разбира се.

— А мен виждали ли сте пиян?

— Не. Но приятелите ви се напиват.

— Напивал съм се и аз — казах аз. — Но у вас не идвам пиян.

— Разбира се, че не. Не казах такова нещо.

— Собственикът на гаража сигурно е бил пиян още в единадесет часа преди обед. Затова му хрумват такива блестящи определения.

— Не спорете с мен, Хемингуей — каза мис Стайн. — Няма смисъл. Собственикът е прав: всички вие сте едно загубено поколение.

По-късно, когато написах първия си роман, се опитах да неутрализирам думите, които мис Стайн бе чула от собственика на гаража, с една мисъл на Еклесиаст 9 9 Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века… Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак (Б.пр.). . Но в оная вечер, когато се връщах в къщи, си мислех за момчето от гаража и дали не са го пренасяли със също такава кола (през войната колите „Форд-Т“ бяха преустроени в линейки). Спомних си как спирачките им прегаряха, когато слизаха по планинските пътища, претъпкани с ранени, и накрая превключваха на заден ход; как последните от тях бяха подкарани празни към пропастта, когато ги замениха с големите „Фиати“: те имаха планински скорости и сигурни спирачки — не с бандажи, а с метални барабани. Мислех си за мис Стайн, за Шъруд Андерсън и за егоизма, съпоставях умствената леност с дисциплината и се запитвах кой кого има право да нарича загубено поколение? Наближих „Клозери де Лила“: светлината падаше върху стария ми приятел — статуята на маршал Ней, а сенките от листака играеха върху бронзовата му сабя. Той стоеше сам и зад него нямаше никой. Помислих си как се бе провалил при Ватерло и как всички поколения са в нещо загубени, винаги са били и ще бъдат и за да правя компания на статуята, влязох в „Лила“ и изпих една студена бира, преди да поема пътя към нашата квартира над дъскорезницата. Седнал пред чашата бира, гледах статуята и си мислех колко дни Ней се бе сражавал в ариергарда при отстъплението от Москва, как се бе бил рамо до рамо с войниците си, докато Наполеон бе отпътувал в карета с Коленкур; мислех си какъв добър и сърдечен приятел бе мис Стайн, колко красиво бе говорила за Аполинер и за неговата смърт в деня на примирието през 1918 г., когато тълпата викала „A bas Guillaume! 10 10 Долу Вилхелм! “, а Аполинер, който бил в делириум, мислел, че викат против него, и реших, че ще направя всичко възможно, за да й помогна да получи признание за хубавите неща, които е написала, нека бог ми е свидетел, а също Майк Ней. Но по дяволите нейните приказки за загубено поколение и всички тези долни прозвища, които хората прикачат с лека ръка. Когато стигнах до нас, влязох в двора, изкачих стълбите и видях жена ми, сина ми и неговия котарак Ф. Пъс, щастливи пред запалената камина, казах:

— Знаеш ли, Гертруд все пак е мила.

— Разбира се, Тети.

— Но понякога говори много глупости.

— Не съм я чула — каза жена ми. — Нали съм съпруга, с мен разговаря приятелката й.

В ония дни нямах пари за книги. Заемах книги на улица Одеон 12 в книжарницата на Силвия Бийч „Шекспир и сие“, която беше същевременно и библиотека. След студената, ветровита улица тази библиотека беше топло и приятно убежище с голямата печка, с масите и рафтовете книги, с новоиздадените книги на витрината и с окачените по стените снимки на известни писатели, живи и мъртви. Всички фотографии приличаха на моментални снимки и дори умрелите писатели изглеждаха като хора, които са още живи. Силвия имаше подвижно лице с остри черти, кафяви очи, живи като на мъничко зверче и весели като на малко момиче, и вълниста кестенява коса, отметната назад от хубавото чело, подстригана под ушите на една линия с яката на кафявото й велурено палтенце. Тя имаше хубави крака и беше добра, весела и любознателна, обичаше да се шегува и да разговаря за разни неща. Не знам друг човек да се е отнасял тъй мило с мен.