Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

Докато чакахме, аз си мислех дали това, което бяхме почувствували на моста, беше обикновен глад. Запитах жена ми, а тя отвърна:

— Не знам, Тети. Има толкова различни видове глад. През пролетта са повече. Но това е вече минало. Спомените също могат да предизвикат глад.

Схванах, че бях казал нещо глупаво; видях през прозореца на ресторанта как един келнер вътре носи две порции турнедо и разбрах, че гладът ми е от най-обикновен вид.

— Ти каза, че днес ни върви. Наистина провървя ни. Но добре, че имаше кой да ни каже на кои коне да заложим.

Тя се засмя:

— Нямах пред вид състезанията. Как буквално разбираш всичко. Имах предвид, че ни върви в други работи.

— Не мисля, че Чинк би се интересувал от конните надбягвания — казах аз, сякаш да потвърдя глупостта си.

— Не. Би се интересувал от тях, само ако самият той яздеше.

— Не искаш ли да ходим повече на надбягванията?

— Искам. Сега можем да отидем, когато ни хрумне.

— Но наистина ли искаш?

— Разбира се. А ти не искаш ли?

След като се освободи маса, влязохме и вечеряхме чудесно, но когато се нахранихме и за глад повече не можеше да се говори, чувството, което на моста бяхме приели за глад, беше още в нас — също и в автобуса на път за дома. То не ни напусна и когато влязохме в стаята: легнахме си и се любихме на тъмно, но то не изчезна. И когато се събудих и видях през отворените прозорци лунната светлина на високите покриви, то пак съществуваше. Извърнах глава, за да не ми свети луната в лицето, но не можах да заспя, лежах буден и мислех за него. Бяхме се събуждали два пъти през нощта и сега жена ми спеше сладко, с лице, огряно от луната. Опитвах се да го проумея, но не успях. А сутринта животът бе изглеждал тъй прост, когато се събудих и видях лъжливата пролет, чух свирката на човека с козите и излязох да си купя бюлетина за състезанията.

Но ние бяхме млади, а Париж беше много стар град и нищо в него не беше просто — нито неочаквано получените пари, нито дори бедността, нито лунната светлина, нито правдата и неправдата, нито дишането на тази, която лежи до теб под лунната светлина.

Тази година и през следващите още много пъти ходихме на конните надбягвания, след като аз завършех утринната си работа и на Хедли й беше приятно, понякога дори се увличаше. Но това не беше като преходите по високопланинските ливади над гористия пояс или завръщанията в хижата, нито като дните, в които заедно с Чинк, най-добрият ни приятел, изкачвахме някой висок подвал, за да навлезем в непозната местност. Всъщност не се бяхме пристрастили към самите надбягвания, а към хазарта — залагането на конете. Но тази страст ние наричахме конни надбягвания.

Надбягванията никога не ни отдалечаваха един от друг — това можеха да сторят само хората; но дълго време те бяха наш близък, изискващ много внимание приятел. Така поне предпочитах да мисля. И аз, който се възмущавах от хората заради това, че могат всичко да разрушат, приемах този приятел — най-неверния, най-привлекателния, най-порочния и всепоглъщащия, защото дружбата с него можеше да бъде доходна. Но за да печелиш от конните състезания, трябва да им отдадеш цялото си време — нещо, което аз не можех да направя. Опитвах се да се оправдая в собствените си очи с мисълта, че трябва да ги опозная, защото пиша за тях, макар че накрая всички разкази на тази тема пропаднаха — оцеля само един, защото след като ми го върнали от редакцията, се забавил по пощата.

Започнах по-често да ходя на състезанията сам, те ме поглъщаха и увличаха все повече и повече. При възможност ходех на двата хиподрума — в Отьой и Енгиен. За да залагам далновидно, трябваше да посветя на състезанията цялото си време, но и по този начин не можех да спечеля. Сметките си оставаха на книга. Подобни предвиждания човек може да вземе и от вестника.

В Отьой стипълчейзът се наблюдаваше най-добре от горните трибуни и човек трябваше бързо да изтичва по стъпалата, за да види как се проявява всеки кон, за да разбере защо конят, който е имал шанс да спечели, всъщност не спечелва, за да види по какъв точно начин онова, което е очаквал да стане, накрая не става. Трябва да следиш ставките и колебанията в котирането пред старта на всеки кон, който проучваш; трябва да знаеш как го тренират, за да отгатнеш момента, когато хората, които са „вътрешни“, ще заложат на него. И в този случай той може да не спечели, но вече знаеш какви са шансовете му. Всичко това е трудна работа, но все пак хубаво беше да ходиш в Отьой в дните на конните състезания, поне в ония дни, когато можеш, за да видиш как великолепните бегачи честно премерват силите си. Вече познавах пистата като дланта на ръката си; освен това човек се сблъсква с много хора — жокеи, треньори, собственици на коне — опознава много коне и много неща.