Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

Когато не си дояждаш в Париж, изгладняваш много, защото на витрините на пекарниците са изложени всевъзможни лакомства, а хората се хранят насядали по маси на самите тротоари, така че храната съблазнява окото ти и дразни обонянието ти. А при положение, че си се отказал от репортерството и пишеш неща, които никой в Америка не желае да издаде, а в къщи си обяснил, че си канен от някого на обед, най-добре е да отидеш в Люксембургската градина, защото през целия път от площада на Обсерваторията до улица Вожирар не виждаш и не подушваш нищо за ядене. И можеш да влезеш в Люксембургския музей, където картините стават по-ясни и по-красиви, защото ги възприемаш с изострени сетива от това, че се чувствуваш празен отвътре и стомахът ти стърже от глад. Когато гладувах, се научих да разбирам по-добре Сезан, започнах да се досещам как той е създавал пейзажите си. Често се питах дали и той не е бил гладен, когато е рисувал. Но решавах, че просто е забравял да се нахрани. Човек стига до такива нездрави прозрения, когато страда от безсъние или глад. По-късно реших, че Сезан е изпитвал глад, но от друго естество.

Излезеш ли от Люксембургския музей, можеш да тръгнеш надолу по тясната уличка Феру към площад Сен Сюлпис — там също няма кафенета или ресторанти, — само пейки и дървета на спокойното кръстовище. А също водоскок с лъвове и гълъби, които се разхождат по плочника й кацат по статуите на епископите. На северната страна на площада има църква и дюкянчета, които продават черковни одежди и религиозни потреби.

Ако отминеш площада и продължиш към реката, не можеш да не се натъкнеш на пекарниците и сладкарниците, на витрините с плодове, зеленчуци и вина. Но ако избираш особено внимателно пътя си, можеш да свърнеш надясно, да заобиколиш белезникавосивите каменни стени на храма, да се добереш до улица Одеон и след това надясно до книжарницата на Силвия Бийч, без да видиш много витрини с изложени неща за ядене. На улица Одеон няма къде да се яде чак до площада, където са наредени три ресторанта.

Когато стигнеш до улица Одеон 12, гладът ти е вече притъпен, а възприятията — отново изострени. Фотографиите ти се струват различни и виждаш книги, които по-рано не си забелязвал.

— Отслабнал сте, Хемингуей — ще каже Силвия. — Храните ли се достатъчно?

— Разбира се.

— Какво ядохте на обед?

Тогава стомахът ще ме присвие и ще отвърна:

— Ще обядвам сега, като се върна в къщи.

— Сега, в три часа?

— Не знаех, че е толкова късно.

— Онази вечер Адриен каза, че иска да ви покани двамата с Хедли на вечеря. Помислихме да поканим и Фарг. Той ви е приятел, нали? Или Ларбо̀. Нали нямате нищо против? Знам, че той ви допада. Или някой друг, който ви е симпатичен. Ще кажете на Хедли, нали?

— Уверен съм, че тя ще приеме с удоволствие.

— Ще й изпратя pneu 17 17 Писмо по пневматична поща. . И не се преуморявайте от работа сега, когато не се храните както трябва.

— Няма.

— А сега си вървете в къщи да не пропуснете обеда.

— Ще ми го запазят.

— И не яжте студена храна. Трябва ви хубаво топло ядене.

— Да имам нещо по пощата?

— Едва ли. Все пак да видя.

Тя провери, намери една бележка, погледна ме радостно и отвори едно долапче на писалището си.

— Това е пристигнало, докато ме нямаше каза тя.

Опипах плика, стори ми се, че вътре има банкноти.

— От Бедеркоп е — каза Силвия.

— Сигурно е от „Квершнит“. Видяхте ли се с Ведеркоп?

— Не. Но той беше тук с Жорж. Ще ви потърси, не се тревожете. Сигурно е искал да ви плати предварително.

— В плика има шестстотин франка. Пише, че ще изпрати още.

— Много се радвам, че ми напомнихте да погледна. Ведеркоп е наистина много мил човек.

— Най-смешното е, че мои неща приемат единствено в Германия. Ведеркоп, а също „Франкфуртер цайтунг“.

— Смешно наистина. Но не се тревожете. Можете да пласирате разкази и при Форд — подразни ме тя.

По тридесет франка на страница. Примерно по един разказ всяко тримесечие в „Трансатлантик“. Ако разказите са по пет страници всеки, това прави сто и петдесет франка на тримесечие. Шестстотин франка годишно.

— Чуйте, Хемингуей, не мислете за това колко плащат за разказите ви сега. Важното е, че можете да ги пишете.

— Знам, че мога. Но никой не ги купува. Откакто напуснах журналистиката, не идват пари от никъде.

— Ще ви ги купят. Ето за един от тях вече взехте пари.

— Прощавайте, Силвия. Не трябваше да говоря за това.