Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

Седнал в „Лип“, започнах да си припомням кога за първи път отново бях в състояние да пиша, след като загубих всичко. Това беше в Кортина д’Ампецо, където се върнах при Хедли след пролетната почивка, прекарана на ски, която трябваше да прекъсна, защото от вестника ме бяха командировали в Рейнската област и в Рур. Това беше една съвсем проста история, озаглавена „В неподходящ момент“ и аз не бях сложил истинския край, в който старецът се обесва. Пропуснал го бях нарочно, защото новите ми схващания бяха, че човек може да пропусне каквото пожелае, стига да знае пропуснатото, и че тогава повествованието става по-силно и хората чувствуват нещо повече от онова, което разбират.

Добре, казах си аз, сега мога да пиша разкази, така че хората да не ги разбират. В това няма съмнение. И което е още по-безспорно — никой не търси тези разкази. Но хората ще ги разберат, тъй както започват да разбират картините. Нужно е само време и вяра в собствените сили.

Когато се налага да икономисваш от яденето, трябва да се самоконтролираш и да прогонваш мисълта за глада. Гладът е добра дисциплина и те учи на много нещо. И докато хората не разбират това, можеш да бъдеш сигурен, че си ги изпреварил. Сега имам голям аванс пред тях — помислих си аз, — защото не мога да си позволя да се храня по-редовно. Макар че не би било лошо, ако им позволя да ме догонят малко.

Знаех, че трябва да напиша роман. Но това ми се струваше непосилна задача, когато с много усилия се опитвах да набележа поне ония главни моменти, които съставят скелета на един роман. Трябваше да опитам по-дълги разкази, подобно на атлет, който се тренира за дълъг пробег. Когато бях писал романа, изчезнал след това заедно с откраднатия куфар на лионската гара, все още се опирах на лиричния полет на младостта, който е нетраен и измамен като самата младост. Разбирах, че вероятно е от полза за мен, че го бях загубил, но съзнавах и друго: че трябва да напиша нов роман. Но не исках да започвам, преди да е настъпил моментът, в който вътрешният подтик сам ще ме застави да пиша. Проклет да съм, ако напиша роман само защото трябва да се яде всеки ден. Ще го напиша тогава, когато стигна дотам, че не съм в състояние да се занимавам с друго нещо и нямам друг избор. Нека вътрешната потребност да го напиша нарасне. А междувременно ще направя един дълъг разказ за онова от нещата, което най-добре познавам.

Бях вече уредил сметката си, излязох, завих дясно и пресякох улица Рен, за да избегна изкушението да се отбия на чаша кафе в „Льо Маго“ и тръгнах по улица Бонапарт, най-късия път към дома.

Кое от нещата (ненаписани и неизгубени от мен) познавам най-добре? Кое е онова нещо, което наистина знам и към което най-малко мога да бъда равнодушен? Нямаше място за избор. Можех да избирам само улиците, по които най-бързо да стигна в къщи, за да започна да пиша. По улица Бонапарт стигнах до Гинеме, след това до д’Аса и поех по улица Нотр-Дам-де-Шан към кафене „Клозери‘де Лила“. Седнах в ъгъла, така че следобедната светлина да пада над рамото ми и започнах да пиша в бележника. Келнерът ми донесе крем-кафе и щом то изстина, отпих половината, оставих чашата на масата и продължих да пиша. Когато престанах, не ми се искаше да се разделям с реката — в преградения рибарник можех да гледам пъстървите, а спокойната водна повърхност леко се издуваше там, където течението биеше в мостовите подпори. Разказът беше за едно завръщане от войната, но за самата война в него не се говореше.

Нали реката ще бъде на мястото си на другата сутрин, ще влезе в разказа и тя, и цялата околност и всичко онова, което ще се случи. Пред мен има още много дни, през всеки един от тях ще правя това. Всичко останало е без значение. В джоба си имам пари от Германия, така че няма за какво да се грижа. Когато тези пари се свършат, ще се получат други. А сега ми е нужно само едно: да запазя главата си ясна и здрава до следващата сутрин, когато отново ще се заема за работа.

Когато живеехме над дъскорезницата на улица Нотр-Дам-де-Шан 113, най-близкото до нас хубаво кафене беше „Клозери де Лила“. То беше и едно от най-хубавите в Париж. Зимно време вътре беше топло, а напролет и през есента беше много приятно на масичките под сенчестите дървета от онази страна на площада, където е статуята на маршал Ней; обикновените четвъртити маси оставаха под брезентовите навеси на тротоара. Двама от келнерите бяха наши добри приятели. Хората от „Купола“ и „Ротонд“ никога не посещаваха „Лила“, Тук те не познаваха никого и никой не би се загледал в тях, когато влизат. В ония дни мнозина посещаваха кафенетата на ъгъла на булевардите Монпарнас и Распай, за да ги видят хората, и в известна степен тези кафенета осигуряваха същото мимолетно безсмъртие, както и светската хроника във вестниците.