Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

– Спрете я! – нареди Октавиан и се надигна сърдито от мястото си.

Агрипа стисна ръцете ѝ, но тя започна диво да клати глава.

– Той ти беше брат ! – изкрещя тя. – Детето на Гай Юлий Цезар! Разбираш ли какво направи? Ти уби собствения си брат!

– А ти уби сестра си – отговори хладно Октавиан. Майка ми се опита да го ритне, но той с лекота избегна яростта ѝ.

– След три дни ще отплавам заедно с теб и децата ти за Рим, където ще участвате в триумфа ми.

– Никога няма да ме прекараш по улиците на Рим! Октавиан хвърли кос поглед към Юба и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, майка ми се провикна:

– Къде отиваш?

– В гробницата на Александър, най-великия завоевател на този свят. А после в Гимназиона [3] В града място за тренировка на сътезателите в публичните игри (Бел. прев.) , където ще се обърна към хората си.

Обърна се и сивите му очи се спряха върху мен.

– Децата ти ще дойдат ли с мен?

Скочих от леглото и паднах на колене в краката на майка си. Обгърнах бедрата ѝ с ръце.

– Не ни пращай с него. Моля те, майко, моля те!

Тя се тресеше неконтролируемо. Но вместо да погледне към мен, наблюдаваше Октавиан. Помежду им сякаш премина някакво неизречено съобщение и майка ми кимна.

– Да. Вземи децата ми с теб.

–Не! – викнах. – Няма да дойда!

– Ела – подкани ме Юба, но аз изтръгнах ръката си от китката му.

– Не ни карай да ходим! – изкрещях. – Моля те!

Птолемей плачеше, а Александър я умоляваше.

Най-накрая тя отметна ръце към тавана и изкрещя:

– Тръгвайте! Ирас, Хармион, махнете ги оттук!

Не разбирах какво става. Хармион ни бутна към вратата, където майка ми прегърна Александър. После се приближи към мен, докосна огърлицата ми и прокара ръце по косата ми, по ръцете ми, по бузите ми.

– Майко! – проплаках аз.

– Шшшт.

Тя сложи пръст на устните ми, а после вдигна Птолемей в скута си и зарови глава в меките му къдрици. Учудих се, че Октавиан чака толкова търпеливо.

– Слушай какво ти казва Цезар – рече тя на Птолемей. – А ти прави каквото ти кажат, Селена.

После се обърна към близнака ми.

– Александър, внимавай. Пази ги.

Изправи се и преди лицето ѝ докрай да издаде нейните чувства, Хармион затвори вратата и ние, трите деца, останахме сами с враговете си.

– Вървете до мен и мълчете – нареди Агрипа. – Първо ще отидем в гробницата на Александър, а после в Гимназиона.

Хванах Птолемей за едната ръка, а Александър го улови за другата, но ми се струваше, че минаваме през някакъв чуждоземен дворец. Римляните бяха във всички стаи и изнасяха ценностите ни, за да напълнят съкровищницата на Октавиан. Резбованите столове от кедрово дърво, украсявали най-големите ни спални, бяха изчезнали, а всичко, което бе останало, го изнасяха в момента – тапицирани с коприна кушетки, вази от абаносово дърво на високи сребърни трикраки масички.

– Откъде знае, че тези хора няма да откраднат едно или друго за себе си? – обърнах се шепнешком към Александър на гръцки.

– Защото никой от тях не е толкова глупав – отговори Юба. Гръцкият му бе безупречен. В очите на Александър се изписа предупреждение.

За първи път Октавиан погледна към нас.

– Красиви деца са близнаците, нали? Мисля, че приличат повече на майка си, отколкото на баща си. Значи ти си Александър Хелиос?

Брат ми кимна.

– Да. Но предпочитам да ме наричат Александър, Твое Величество.

– Той не е цар – обади се Юба. – Наричаме го Цезар.

Бузите на Александър се изчервиха и на мен ми прилоша при мисълта, че говори с човека, който бе убил братята ни.

– Да, Цезаре.

– А сестра ти?

– Тя е Клеопатра Селена. Но предпочита да ѝ казват Селена.

– Слънцето и луната – отбеляза сухо Юба. – Колко умно!

– А момчето? – попита Агрипа.

– Птолемей – отговори Александър.

Мускулите на челюстта на Октавиан изпъкнаха.

– Този прилича повече на баща си.

Стиснах ръката на Птолемей по-силно, сякаш исках да го предпазя. Стигнахме до двора пред двореца и Агрипа ни нареди:

– Няма да говорите, без някой да се е обърнал към вас, разбирате ли?

И тримата кимнахме.

–Тогава се подгответе – предупреди ни той, докато отваряха пред нас вратите на двореца.

Над града се бе спуснал мрак, а в далечината горяха хиляди свещи. Сякаш всички граждани на Александрия, до последния, бяха излезли на улицата и всички те се бяха запътили към Гимназиона. Когато се приближихме към портите, войниците отдадоха чест на Октавиан с вдигната дясна ръка но с обърната надолу длан.