Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

Стоях, притиснала гръб към мраморната стена. Радостните крясъци на чайките отвън бяха заглъхнали. Нямаше нито вълни, нито войници, нито прислужници. Съществуваше единствено баща ми и мястото, на което бе забил собствения си меч в ребрата си. Чувах хрипливото дишане на Александър, но не можех да го видя. Виждах само ръцете на майка си, които се повдигнаха от туниката на баща ми, облени с кръв.

– Антоний!

Тя плачеше.

– Антоний!

Притисна буза до гърдите му.

– Знаеш ли какво ми обеща Октавиан след битката при Акциум? Че ако те убия, ще ми позволи да запазя трона си. Но аз не го направих. Не го направих!

Обземаше я истерия.

– А сега... какво си направил?

Миглите му потрепнаха. Никога не бях виждала да го боли нещо. Той беше Дионис – чаровен и интересен, по-едър от всеки друг мъж, застанал до него, по-бърз, по-силен, с по-гръмък смях и по-широка усмивка. Но сега красивото му изгоряло лице беше бледо, а косата – мокра от пот. Без гръцката си роба и корона от бръшлян ми се стори непознат. Приличаше на смъртен римски войник, който се мъчи да затвори.

– Казаха, че сте мъртви.

– Защото аз така им заповядах. Исках да избягаш, не да се самоубиеш! Антоний, още не е свършено.

Но светлината в очите му гаснеше.

– Къде са моите слънце и луна? – прошепна той.

Александър ме поведе напред. Мисля, че нямаше да мога до прекося помещението без неговата помощ.

Очите на баща ми се спряха на мен.

– Селена...

Пое си дълбоко въздух няколко пъти.

– Селена, ще донесеш ли на баща си малко вино?

– Татко, в мавзолея няма вино.

Той обаче сякаш не разбираше какво му казвам.

– Хубаво хиоско вино – продължи той и майка ми проплака. – Не плачи – каза баща ми и нежно докосна плитките ѝ. – Най-накрая ще се превърна в Дионис.

Майка ми се разрида на глас и той събра сили да стисне ръката ѝ.

– Трябва да останеш жив заради мен – изрече умолително тя, но баща ми бе затворил очи. – Антоний! – изкрещя тя. – Антоний

Отвъд вратите на гробницата ни чух приближаването на римските войници. Напевът им се понесе над водата. Майка ми се вкопчи в тялото на баща ми, притисна го до гърдите си и започна да умолява Изида да го върне.

– Какво е това? – попита уплашено Александър.

– Evocatio – прошепна Хармион. – Войниците на Октавиан призовават нашите богове да ни обърнат гръб и да приемат тях като законни владетели.

– Боговете никога няма да ни изоставят! – изкрещя майка ми.

Яростта ѝ изплаши Птолемей, който зарови глава в скута на Хармион. Майка ми се изправи. Синята ѝ рокля бе oбагрена с кръвта на баща ми, която се бе просмукала в гърдите и ръцете, дори в плитките ѝ.

– Слизайте долу! – нареди тя. – Ако се опитат да разбият вратата, ще запалим всички дърва в тази зала, до последното!

Оставихме тялото на баща ми на носилката му, но все пак се обърнах, за да се уверя, че не помръдва.

– Той си отиде, Селена. – Брат ми плачеше.

– Но ако...?

– Отиде си. И само боговете знаят какво се случва сега с Антил.

Гърлото ми се сви, сякаш въздухът, който дишах, ненадейно бе престанал да ми стига. На най-горното стъпало майка ми подаде кинжали на Хармион и Ирас.

– Стойте тук и наблюдавайте прозорците! – заповяда тя

– Ако си проправят път дотук, знаете какво да правите.

Аз и братята ми последвахме окървавените ѝ стъпки до първия етаж. Навън войници блъскаха по вратата и един по един притискаха лица към решетката.

– Стойте зад мен! – нареди майка ми.

Подчинихме се и аз забих нокти в ръката на Александър, докато майка ни се приближаваше към вратата. Когато се появи пред решетката, отвън се разнесоха приглушени гласове, а после един мъж от другата страна ѝ каза да се предаде. Тя повдигна брадичка и халцедоновите очи на лешояда се впериха право в римския войник отсреща.

– Ще се предам – съобщи му тя през железните решетка – тогава, когато Октавиан ми даде дума, че Цезарион ще управлява египетското царство.

Минахме по-близо до вратата, за да чуем отговора на войника.

– Не мога да ти дам това обещание, Твое величество Но бъди сигурна, че Октавиан ще прояви към теб уважение и снизхождение.

– Не му искам снизхождението! – изкрещя тя. – Цезарион е син на Гай Юлий Цезар и законен наследник на този трон. Птолемеите управляват Египет от почти триста години. Какво ми предлагаш? Да приемем властта на Рим? Да изгорим Александрийската библиотека и да започнем да извършваме убийства по улиците на най-великия град в света? Мислиш ли, че хората ще го допуснат?