Мишел Моран - Дъщерята на Клеопатра

Брат ми стисна по-силно ръката ми. Никой не можеше да предвиди какво могат да направят хората. Но те стояха неподвижни като тръстики от двете страни на пътя, който водеше от двореца към мавзолея. Наблюдаваха минаването на колесниците ни, а после един по един паднаха на колене.

Александър се обърна към мен.

– Трябва да бягат! – възкликна той. – да бягат колкото се може по-далеч!

– Може би не вярват, че армията на Октавиан наистина наближава.

– Сигурно знаят. Целият дворец знае.

– Значи са останали заради нас. Вярват, че боговете ще чуят молитвите ни.

Брат ми поклати глава.

– Значи са глупаци – заключи горчиво той.

Куполът на семейния ни мавзолей се издигаше високо над хоризонта, кацнал на брега на морето на нос Локия. В минали, по-щастливи дни бяхме идвали тук да наблюдаваме работата на строителите и сега се опитах да си представя какво ли ще е това място без шума на чуковете и оживените разговори на мъжете. "Самотно – помислих си – и плашещо." В мавзолея зала с колони водеше към помещението, в което саркофазите на майка ни и баща ни лежаха в очакване. От това помещение едно стълбище водеше към горния етаж, където слънцето блестеше през отворените прозорци. Долу обаче никога не проникваше светлина и мисълта да вляза там ме накара да потръпна. Конете се заковаха пред дървените врати и войниците се разделиха да ни направят път.

– Твое величество.

Коленичиха пред царицата си.

– Какво да правим?

Майка ми погледна най-възрастния от тях.

– Никаква възможност ли няма да ги победим? – попита тя отчаяно.

Войникът сведе поглед към земята.

– Съжалявам, Твое величество.

– Тогава се махайте!

Мъжете се надигнаха стъписани.

– Ами... ами войната?

– Каква война? – попита горчиво майка ми. – Октавиан победи и докато хората ми пълзят в краката му, аз ще чакам тук, за да уговоря условията за предаването си.

В другия край на двора жриците се разпищяха, че армията на Октавиан идва, и майка ми се обърна към нас.

– Вътре! – изкрещя тя. – Всички вътре!

Погледнах за последен път уплашените лица на войниците. После всички се втурнахме в сградата.

Във вътрешността на мавзолея лятната жега изчезна и очите ми бавно свикнаха с мрака. Светлината от отворената врата разкри съкровищата, които бяха донесли от палата. От сандъци от слонова кост блестяха златни и сребърни монети. Нанизи от редки перли бяха подредени върху масивното легло от кедрово дърво, поставено между двата саркофага. Ирас трепереше в дългото си ленено наметало. Хармион разглеждаше купищата дърва, подредени в кръг около стените на залата, и очите ѝ се наляха със сълзи.

– Затворете вратите! – заповяда майка ми. – Залостете ги здраво!

– А Антил? – попита тревожно Александър. – Той участваше в битката...

– Избягал е с баща ти!

вратите се затвориха с оглушителен трясък. Ирас пусна металното резе. Изведнъж се възцари тишина. Единственият звук, който изпълваше помещението, беше пращенето на факлите. Птолемей се разплака.

– Тихо! – изръмжа майка ми.

Отидох до леглото и прегърнах Птолемей.

– Няма от какво да се боиш – уверих го. – Виж – добавих нежно. – Всички сме тук.

– Къде е татко? – извика той.

Погалих го по ръката.

– Скоро ще дойде.

Той обаче знаеше, че го лъжа, и виковете му се превърнаха в писклив вой на ужас.

– Татко! – изскимтя Птолемей. – Татко!

Майка ми се запъти към леглото и го зашлеви през мъничката буза, с което така го сепна, че той млъкна. Ръката ѝ остави отпечатък върху нежната кожа и долната му устна затрепери. Преди отново да се разплаче, Хармион го взе от ръцете ми.

– Съжалявам – казах бързо. – Опитах се да го накарам да млъкне.

Майка ми се заизкачва по мраморните стъпала към втория етаж, а аз седнах до Александър на най-долното стъпало. Той ме погледна и поклати глава.

– Нали виждаш какво става, когато си добра? – измърмори. – Трябваше да го зашлевиш.

– Той е дете.

– А нашата майка се бори за короната си. Как мислиш, че се чувства, като го чува да плаче за татко?

Обвих ръце около коленете си и погледнах към купищата дърва.

– Тя всъщност няма да подпали мавзолея. Иска само да стресне Октавиан. Казват, че не е плащал на хората си от цяла година. Има нужда от нея. Има нужда от всичко това.

Но брат ми не каза нищо. Държеше в ръцете си чифта зарове и не спираше да ги премята.

– Стига! – сгълчах го раздразнено.

– Трябва да отидеш при нея.

Погледнах към втория етаж, където майка ми седеше на резбована дървена пейка. Копринената ѝ рокля пърхаше на топлия бриз, а погледът ѝ бе зареян към морето.