Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

Тония.Втора дъщеря на Октавия и Марк Антоний.

Юба II.Нумидийски принц, син на победения цар на Нумидия Юба I.

Юлия.Дъщеря на Октавиан и първата му съпруга Скрибония.

Играехме на зарове, докато очаквахме новините. Малките кубчета от слонова кост за миг се залепиха за дланите ми, докато ги хвърлях.

– Като змийски очи – измърморих и си повях с ръка. Дори полъхът на морския бриз в мраморните зали на двореца ни не можеше да разсее смазващата жега, обгърнала града.

– Твой ред е – каза Александър.

Майка ни не отговори и той повтори:

– Майко, твой ред е.

Тя обаче не слушаше. Беше обърнала лице към морето, към фара, построен от предците ни на юг, на остров Фарос. Ние бяхме най-великото семейство на света и можехме да проследим потеклото си чак до Александър Македонски. Ако баща ни спечелеше битката с Октавиан, Птолемеите можеше да управляват още триста години. Но ако пак загубеше...

– Селена! – изрече умолително брат ми, сякаш можех да накарам майка ни да обърне внимание на играта.

– Птолемей, вземи заровете! – наредих с остър глас.

Птолемей, който беше само на шест годинки, се усмихна широко.

– Мой ред ли е?

– Да – излъгах и когато той се засмя, гласът му отекна из зали, в които цареше безмълвие.

Погледнах към Александър и може би защото бяхме близнаци, разбрах какво си мисли.

– Сигурна съм, че не са ни изоставили – прошепнах.

– Ти какво щеше да направиш, ако беше прислужничка и знаеше, че армията на Октавиан идва?

– Не можем да знаем, че идва! – троснах се, но когато през залите отекна шум от сандали, майка ни най-накрая погледна към нас.

– Селена, Александър, Птолемей, връщайте се!

Зарязахме играта си и се свихме на леглото. Но се оказаха само прислужничките ѝ, Ирас и Хармион.

– Какво? Какво се случва? – попита майка ми.

– Група войници!

– От кои са?

– На съпруга ти! – провикна се Хармион. Служеше на семейството ни от двайсет години, но никога не я бях виждала да плаче. Сега обаче, докато затваряше вратата, забелязах, че бузите ѝ са мокри. – Носят новини, Твое величество, и се боя, че...

– Не го казвай! – прекъсна я майка ми и за миг затвори очи. – Кажи ми само... Мавзолеят готов ли е?

Ирас примигна, за да не се разплаче, и кимна.

– В момента пренасят вътре последните съкровища от двореца. И... и кладата също е подготвена, точно така, както пожела ти.

Пресегнах се и стиснах ръката на Александър.

– Няма причина баща ни да не ги победи на свой ред. Има всички причини да се бори.

Александър впери поглед в заровете в дланта си.

– Октавиан също.

И двамата погледнахме към майка си. Клеопатра VII, царицата на Египет. В цялото ѝ царство я почитаха като богинята Изида, а когато имаше настроение, се обличаше като Афродита. За разлика от истинските богини обаче беше смъртна и от потрепването на мускулите ѝ разбрах, че е уплашена. Някой почука на вратата и тя се напрегна. Макар че точно това чакахме, майка ми се поколеба и вместо да отвори, погледна децата си едно по едно. Марк Антоний беше баща на всички ни, но само Птолемей бе наследил златната му коса. Аз и Александър бяхме взели тена на майка си, тъмнокестенявите ѝ къдрици и кехлибарените очи.

– Каквото и да ни съобщят, не казвайте нищо – предупреди ни тя и се провикна със спокоен глас: – Влезте!

Затаих дъх.

Един от войниците на баща ми се появи на прага и погледна неохотно майка ми в очите.

– Какво? – попита властно тя. – Антоний ли? Кажи ми, че не е ранен!

– Не, Твое величество.

Пръстите на майка ми стиснаха с облекчение перлите на шията ѝ.

– Но твоят флот отказа да влезе в битка и войските на Октавиан ще са тук преди смрачаване.

Александър рязко си пое въздух, а аз притиснах ръка към устата си.

– Целият ни флот е дезертирал? – промълви майка ми и извиси глас: – Хората ми са отказали да се сражават за своята царица?

Младият войник запристъпя от крак на крак.

– Още има четири легиона пехотинци...

– И четири легиона ще стигнат ли да отблъснат цялата армия на Октавиан? – извика тя.

– Не, Твое величество. Точно затова трябва да бягате...

– И къде си мислиш, че можем да отидем? – попита остро тя. – В Индия? В Китай?

Войникът я гледаше с широко отворени очи, а до мен Птолемей започна тихичко да скимти.

– Кажи на останалите си войници да продължат да пълнят мавзолея! – заповяда тя. – Всичко ценно в двореца да бъде занесено там.