Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

– Само ще се ядоса.

– На теб никога не ти се ядосва. Нали си нейната малка луна .

Александър Хелиос бе кръстен на слънцето, а аз – на луната. Макар че майка ми все повтаряше, че нейната малка луна никога не може да направи нещо грешно, се поколебах.

– Не можеш да я оставиш да седи сама там, Селена. Уплашена е.

Качих се по стълбището, но майка ми не се обърна. В плитките ѝ блестяха съзвездия от перли, над които лешоядовата корона сочеше с клюн към небето, сякаш искаше да се хвърли напред и да полети. Седнах до нея на пейката и видях какво наблюдава. Широката синя повърхност бе набраздена от стотици издути платна. Всички те бяха насочени към Пристана на щастливото завръщане. Нямаше никаква битка. Никаква съпротива. Преди една година флотът ни бе претърпял ужасно поражение при Акциум и сега се бе предал.

– Той е само момче – проговори майка ми, без да ме поглежда. – Ако си мисли, че може да задържи онази половина от Рим, която се полага на Антоний, е голям глупак. Нямаше по-велик човек от Цезар, а римляните го оставиха да лежи мъртъв на пода на Сената.

– Мислех, че татко е най-великият човек в Рим.

Майка ми се обърна. Очите ѝ бяха светлокафяви, почти златисти.

– Цезар обичаше властта повече от всичко друго. Твоят баща обича само надбягванията с колесници и виното.

– И теб.

Ъгълчетата на устните ѝ се извиха надолу.

– Да – съгласи се тя и отново се загледа във водата. Съдбата на Птолемеите за първи път била променена от морето тогава, когато умрял Александър Велики. С разцепването на империята братовчед му Птолемей отплавал за Египет и по-късно се обявил за цар. Сега същото море отново променяше съдбата ни. – Съобщих на Октавиан, че съм готова да преговарям. Дори му изпратих скиптъра си, но той не ми даде нищо в отговор. Няма да построя наново Тива.

Шестнайсет години преди раждането ѝ град Тива бил разрушен от Птолемей IX, когато се разбунтувал. Тя мечтаеше да го възстанови.

– Днес ще бъде последният ми ден на трона на Египет.

В гласа ѝ звучеше нотка на окончателност, която ме уплаши.

– Тогава на какво можем да се надяваме? – промълвих.

– Казват, че сестрата на Цезар отгледала Октавиан. Той може би ще иска да види сина на Цезар на египетския трон.

– Но къде мислиш, че е сега Цезарион?

Знаех, че си представя най-голям си син, с неговите широки рамене и поразителна усмивка.

– В Береника с учителя си. Чака да дойде кораб и да го отведе в Индия – отговори с надежда тя.

След битката при Акциум най-големият ми брат бе напуснал тайно Александрия, а принцеса Йотапа, която един ден трябваше да се омъжи за Александър, бе избягала обратно в Мидия. Бяхме като листа, разпилени от вятъра. Майка ми видя изражението ми и свали огърлицата си от розови морски перли.

– Този наниз винаги ме е закрилял, Селена. Искам сега да закриля теб.

Сложи го на главата ми и златната му висулка, украсена с малки оникси, изстина на гърдите ми. А после гърбът ѝ се скова срещу дървото на пейката.

– Какво е това?

Затаих дъх и през шума на разбиващите се вълни чух как някакви мъже блъскат по вратата под нас.

– Той ли е? – извика майка ми и аз последвах копринения подгъв на роклята ѝ надолу по стълбите. Александър стоеше пред вратата с посивяло лице.

– Не, татко е – промълви той, но преди да се е приближила, протегна ръце, за да я спре. – Опитал се е да се самоубие, майко. Умира!

– Антоний! – изкрещя майка ми и притисна лице към металната решетка във вратата. – Антоний, какво си направил?

Двамата с Александър не можехме да чуем какво казва баща ни. Майка ни клатеше глава.

– Не – отговори тя. – Не мога... Ако отворя тази врата, всеки един от войниците ти може да ни плени за откуп.

– Моля те! – извика Александър. – Той умира!

– Но ако отвори тази врата... – започна Хармион.

– Тогава отворете прозореца! – възкликнах.

Майка ми вече се бе сетила за това и тичаше по стълбите. Ние петимата бързо я последвахме. Мавзолеят не беше завършен – навремето никой не можеше да предскаже, че ще ни е необходим толкова скоро. Работниците бяха оставили някои от инструментите си и майка ми изкрещя:

– Александър, въжето!

Отвори със замах ромбовидните кепенци на прозореца, който гледаше към храма на Изида. Отдолу вълните се разбиваха в източните прозорци. Не знам колко време отне на майка ми да извърши немислимото. Разбира се, разполагаше с помощта на Александър и Ирас. Но веднага щом на земята от другата страна завързаха окървавената носилка на баща ни, тя го повдигна на два етажа височина и го премести на пода на мавзолея.