Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

– Хората ти вече ще си строшат краката от бързане да изразят уважението си към Цезар Октавиан.

Майка ми залитна назад, сякаш мъжът я бе зашлевил през вратата.

– Той е приел името на Цезар?

– Той е осиновен син и наследник на Гай Юлий Цезар.

– А Цезарион е син на Цезар по рождение! Това ги прави братя.

Никога не бях помисляла затова. Докато пристъпвах напред, за да видя лицето на войника през прозореца, една мъжка ръка ме хвана през кръста и аз почувствах до врата си студения връх на метал.

– Майко! – изкрещях и преди Александър да може да се хвърли да ме защити, по стълбите от втория етаж се заточи колона войници. Бяха влезли през отворения прозорец. Двама държаха Ирас и Хармион, а трети стискаше Птолемей за ръката.

Майка ми извади кинжала, който висеше на кръста ѝ, но един широкоплещест римлянин я хвана за китката, а друг войник отключи вратата.

– Пусни ме!

В гласа на майка ми звучеше остро предупреждение и макар че нямаше никаква власт да нарежда на римски войници, мъжът пусна китката ѝ веднага щом ѝ взе кинжала. По телосложение напомняше баща ми, с мускулести крака и широк гръден кош. Ако искаше, можеше да ѝ счупи ръката като суха клонка. Запитах се дали това е Октавиан.

– Отведете ги в двореца – изрече отсечено той. – Цезар ще иска да я види , преди да говори с гражданите на Александрия.

Майка ми вдигна брадичка.

– Кой си ти? – попита властно тя.

– Марк Агрипа. Бивш римски консул и главен командир на флота на Цезар.

От другия край на залата Александър погледна към мен! Агрипа беше пълководецът, разгромил баща ни при Акциум. Той беше тайната зад всички военни успехи на Октавиан, човекът, от когото баща ни се страхуваше повече от всекиго другиго. Имаше кръгло лице и макар от описанията на баща ни да знаех, че вече е на трийсет и една или трийсет и две, изглеждаше много по-млад.

– Агрипа – изрече майка ми с глас, мек като коприна. Обърна се към него на латински и макар да владееше отлично осем езика, сега говореше с акцент. – Виждаш ли това съкровище?

Тя посочи към леопардовите кожи на пода и тежките сандъци от злато и сребро, които почти скриваха килимите от поглед.

– Може да бъде твое, стига да пожелаеш. Защо да го даваш на Октавиан, когато ти си този, който победи Антоний?

Агрипа обаче присви очи.

– Какво ми предлагаш, да предам Цезар с теб?

– Казвам, че редом с мен народът ще те приеме за фараон. Няма да има война. Нито кръвопролития. Можем да управляваме като Херкулес и Изида.

Мъжът, който държеше ръката ми, се подсмихна тихичко и погледът на майка ми се стрелна към него.

– Молиш Агрипа да предаде Октавиан – каза той. – Както си почнала, защо не помолиш морските вълни да спрат да се разбиват в брега?

Агрипа стисна дръжката на меча си.

– Тя е отчаяна и не знае какво говори. Остани тук, при съкровището, Юба...

– Юба.

Майка ми изрече името с цялото презрение, което можеше да вложи в една единствена дума.

– Знам кой си.

Тя направи крачка напред и Юба ме пусна. Но нямаше къде да избягам. Мавзолеят бе обкръжен от войниците на Октавиан. Застанах до Александър, докато майка ни се приближаваше към мъжа, чиято черна коса беше по-дълга от тези на всеки римлянин.

– Майка ти е била гъркиня, а Гай Юлий Цезар е отнел царството на баща ти. А я виж сега.

Погледът ѝ се плъзна от бронята му към двуострия му меч.

– Превърнал си се в римлянин. Сигурно много се гордеят с теб.

Юба стисна зъби.

– На твое място щях да си спестя речите за Октавиан.

– Тогава защо го няма? – попита тя. – Къде е този могъщ покорител на царици?

– Може би разглежда новия си дворец – отговори Юба и това предположение накара майка ми да загуби цялата си увереност. Тя се обърна към Агрипа:

– Недей да ме водиш при него.

– Нямам друг избор.

– А съпругът ми?

Тя привлече погледа му към върха на стълбището, където лежеше тялото на баща ми, огряно от следобедното слънце.

Агрипа се намръщи, може би защото римляните не пристъпваха законността на брака на родителите ни.

– Ще получи погребалните, каквото се полага на консул.

– Тук? В моя мавзолей?

Агрипа кимна.

– Щом това е желанието ти.

– А децата ми?

– Те ще дойдат с теб.

– Ами... ами Цезарион?

Видях погледа, който Агрипа отправи към Юба, и усетих свиване в гърдите.

– Можеш сама да попиташ Цезар какво ще стане с него.

Майка ми кръстосваше стаята си. Беше сменила окървавената си рокля с друга, в пурпурно и златно – цветове, които щяха да напомнят на Октавиан, че все още е царица на Египет. Но дори новата перлена огърлица на шията ѝ не можеше да прикрие факта, че е затворничка. Червените перли на шлемовете на римските войници трепкаха на вятъра пред всеки прозорец, а когато майка ми се опита да отвори вратата на спалнята си, установихме, че и там има войници.