Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

– В никакъв случай не можем да тръгнем с кон и колесница – обади се Юба, докато оглеждаше тълпите.

Октавиан впери поглед в Канопския път.

– Значи ще отидем пеш.

Видях как Юба се напрегна. Той провери меча на хълбока си и кинжала на бедрото си. Беше по-млад, отколкото си помислих отначало, нямаше дори двайсет, но беше човекът, на когото Октавиан бе готов да повери живота си. Може би щеше да допусне грешка. Може би някой от верните хора на баща ми щеше да убие Октавиан, преди да отплаваме за Рим. Изчакахме, докато се събра малка свита – неколцина египтяни и гърци, но преди всичко войници, които говореха латински с труден за разбиране акцент. После се отправихме от двореца към гробницата. Всички сановници, които посещаваха Александрия, искаха да я видят, и сега Октавиан на свой ред искаше да отдаде почит на нашия предтеча.

Искаше ми се да мога да говоря с Александър, но мълчах както ми бяха наредили, и вместо да заплача за баща си, за Антил или за Цезарион, заразглеждах земята. "Може би за последен път виждам улиците на Александрия" – помислих си и преглътнах въпреки нарастващата болка в гърлото си. Отляво се издигаше Големият театър. Помъчих се да си спомня първия път, когато баща ми ни заведе там и се качи с нас в царската ложа, издигната толкова високо, че от нея можеше да се види остров Антиродос. Зад него се намираше Музейонът, където майка ми изпрати баща ми да го научат на култура и учители започнаха да му преподават гръцки. С Александър започнахме да учим там, когато навършихме седем, и крачехме по мраморните подове на залите редом с мъже, чиито бради падаха в разветите им хитони. На север от Музейона се извисяваха огромните колони на Библиотеката. На кедровите ѝ лавици лежаха половин милион свитъци и учени от всички царства на света идваха да попият от знанието, съхранено вътре. Но тази вечер украсените ѝ с колони зали бяха тъмни, а създаващите настроение лампи, които винаги горяха на портиците отвън, бяха угасени. Мъжете, които учеха тук, вървяха към Гимназиона, за да разберат какво ще се случи с Египет оттук нататък.

Примигнах, за да пропъдя сълзите си. Когато стигнахме до една от тежките порти, един гръцки учен, когото често бях виждала в двореца, извади от робата си ключ. Всеки миг щяхме да влезем в Сома, мавзолея на Александър Велики, и докато отваряха вратата, Агрипа прошепна:

– Меа Fortuna![4] Всемогъща Фортуна! (лат.) – (Бел. прев.)

С гордост забелязах, че дори Октавиан отстъпи назад. Бях нахвърляла поне една дузина скици на сградата и Александър всеки път искаше да знае защо. За разлика от мен той не се трогваше от блестящия мраморен купол или от красивите очертания на тежките колони, които се издигаха в нощта като бели воини.

– Кога са я построили? – попита Октавиан. Вместо да се обърне към Александър или към мен, той погледна към Юба.

– Преди триста години – отговори Юба. – Казват, че саркофагът му бил изработен от кристал и още носел златната си броня.

Сега Октавиан се обърна към мен и брат ми:

– Вярно ли е?

Аз отказах да му отговоря, затова Александър кимна.

– Да.

– А тялото? – обърна се Агрипа към Юба. – Как се е озовало тук?

– Братовчед му Птолемей го откраднал.

Минахме през тежките бронзови врати и пустото преддверие се изпълни с аромата на лавандула, горяща на една трикрака масичка. Факли горяха в железни поставки на стенатa и пращяха на бурния поток от нощен въздух, който бяхме пуснали вътре. Тук жреците не бяха изоставили задълженията си и към нас се приближи стар мъж в златиста роба.

Насам – каза той и стана очевидно, че са ни очаквали.

Последвахме стъпките на стареца през цяла плетеница от коридори и войниците, които през целия път дотук не спряха да бърборят като маймунки, без дори да спрат да си поемат въздух, утихнаха. На мътната светлина от лампата на жреца мъжете се загледаха в картините, изобразяващи подвизите на Александър. Бях правила скици на тези образи толкова често, че ги познавах наизуст. Една от тях представяше младия цар със съпругите му Роксана и Статира. В друга сцена Александър лежеше с Хефестион, войника, когото обичал повече от всички други. А в последната мозайка завладяваше Анатолия, Финикия, Египет и продълговатото царство Месопотамия.

Октавиан протегна ръка и докосна нарисуваните къдрици на Александър.

– Той наистина ли е бил рус?

Жрецът се намръщи. Сигурна бях, че никога досега не е чувал подобен въпрос.

– На тези стени е изобразен такъв, какъвто е бил в живота, Цезаре.