Мишел Моран - Дъщерята на Клеопатра

– Защото Египет не принадлежи на Рим – оповести той. – Египет принадлежи на мен, избрания наследник на Птолемеите. А аз винаги пазя онова, което е мое.

Жените преместиха децата си на другия хълбок и погледнаха объркано към съпрузите си. Жестокостта на Октавиан бе известна на цял Египет.

Най-накрая великият жрец на Изида и Серапис наруши мълчанието:

– Той дори спаси най-малките деца на нашата царица. Поздрав, Октавиан Милостивия, царю на царете!

– Октавиан милостивият! – изкрещя народът.

А после един от мъжете поде вика "Цезар!" и той отекна в целия Гимназион.

– Какво правят? – изкрещях аз на брат си на партски, убедена, че Юба не говори този език. – Защо повтарят името му? Той е завоевател!

– А сега е техният спасител – отговори горчиво Александър.

– Но баща ни... – промълвих. Очите ми пареха. – Антил и Цезарион... Не знаят ли?

– Може и да знаят. Но мислят за самите себе си.

Октавиан вдигна ръце и виковете незабавно заглъхнаха.

Тогава Агрипа пристъпи напред и обясни, че богатите вили край Сома вече принадлежат на Рим.

– Статуите на Клеопатра и Марк Антоний бяха спасени благодарение на едно щедро дарение от две хиляди таланта. Тези, които искат да спасят собствените си произведения на изкуството и може би дори собствените си вили, да си приготвят сандъците със злато за времето, когато дойдат войниците.

– Каква алчност! – прошепнах гневно. – Октавиан ще ги накара да платят за паважа, по който вървят.

– Но ще пощади Александрия. Музейонът, Библиотеката...

– За кого? За какво? Тези римляни дори не говорят гръцки!

Хората под нас ликуваха шумно, дори и тези, които щяха да платят на Цезар две трети от стойността на вилите си, за да запазят това, което по право беше тяхно. Октавиан с Юба от едната си страна и един друг войник от другата, слезе по стъпалата на подиума. Гражданите на Александрия незабавно отстъпиха и му отвориха пътека.

– След мен – каза дрезгаво Агрипа и аз се запитах дали това е мигът, в който някой ще се опита да убие Октавиан. Баща ми би рискувал всичко, за да го направи.

Докато вървяхме обаче сред това уплашено мълчание, никой не помръдна. Едно дете проплака в ръцете на майка си, а някъде сред тълпата един мъж извика: "Поздрав, Цезаре!" Но когато излязохме от Гимназиона, наметалото на Октавиан се развя на вятъра. Още беше жив. Никой не бе рискувал живота си заради майка ми. Усетих как в гърлото ми се надига жлъчка и нямах сили дори да държа Птолемей за ръката, докато се връщахме в двореца. Несъмнено скоро щяхме да отплаваме за Рим.

– Забравих ли нещо? – попита Октавиан. Макар и дребен, той вървеше по улиците уверено, без да се бои от тъмните ъгли по Канопския път. Обкръжаваха го четирийсет войници. Лунната светлина се отразяваше в излъсканите им брони.

– Нищо – увери го Агрипа. – Правилно постъпи, като не разруши храмовете. Жреците никога няма да вдигнат бунт.

– А народът?

– Нарекоха те "цар" – обади се Юба. – Не се съмнявам, че ще намерят златните таланти, с които да откупят вилите си.

Октавиан се усмихна, но когато стигнахме до двореца, стъпките му станаха несигурни. В двора някаква жена крещеше. Тя се втурна към Октавиан и с едно единствено плавно движение неговите четирийсет войници допряха щитовете си един до друг.

– Цезаре! – провикна се тя. – Цезаре, случи се нещо!

– Свалете щитовете – нареди Октавиан.

Зърнах лицето ѝ между бронята на двама римляни и извиках:

– Евфимия!

– Принцесо, майката! Трябва да дойдеш. Тя умира!

Агрипа погледна към Октавиан. Нито един от двамата не ни спря, когато войниците се разделиха и аз, Александър и Птолемей хукнахме през двореца. Не си спомням дали някой ни последва. Може да е имало сто души мъже, а може ѝ да сме били съвсем сами, когато стигнахме до отворената врата на спалнята на майка ми.

– Махайте се! – изкрещя Александър на слугите. – Mахайте се!

Вътре ни посрещна страховито мълчание. Майка ми, облечена в пурпурната си рокля, почиваше спокойно на една лежанка в центъра на стаята. Светлината на свещите позлатяваше гладката ѝ кожа. На пода Ирас и Хармион бяха отпуснали глави на копринени възглавници и приличаха на заспали.

– Майко?

Бавно запристъпвах напред, а зад нас Октавиан препречи вратата заедно с Агрипа и Юба. Когато тя не помръдна изкрещях:

– Майко!

Двамата с брат ми се втурнахме към нея.

– Майко! – започнах да я умолявам. Хванах я за рамене! Те, разтърсих я и короната, която тя внимателно бе поставила на главата си, падна на пода и издрънча глухо.