Октавиан се усмихна леко и доволно и аз осъзнах защо е пожелал да дойде. Що се отнасяше до лицето, между изображението на Александър и Октавиан нямаше особена разлика. И двамата бяха със светла кожа, малка уста, прав нос! И светли очи. Сега Октавиан си се представяше като наследник на Александър, новия завоевател не само на Египет, а и на целия свят. Нима неговият вуйчо Гай Юлий Цезар не бе започнал завоеванието вместо него?
Стигнахме до едно стълбище, което се спускаше надолу, където мракът ставаше още по-дълбок, и аз чух как Птолемей изхленчи.
– Само още няколко стъпала – прошепнах и когато видях, че се кани да възрази, допрях пръст до устните си.
Жрецът вървеше пръв. Единственият шум идваше от нашите стъпки, както и от пращенето на факлите. Юба беше последен. Когато вратата зад нас се затвори, брат ми нададе уплашен вик. Александър бързо притисна ръка към устата му.
– Не тук! – прошепна сърдито той. – Няма от какво да се боиш.
Но никой не обръщаше внимание на Птолемей. В слабо осветеното помещение мъжете бяха приковали погледи в кристалния ковчег на най-великия цар, живял някога. От въздуха се излъчваше силна миризма на подправки за балсамиране: смирна и няколко вида канела.
Октавиан се приближи към ковчега с колеблива крачка, а жрецът вдигна капака, така че всички да видят Александър такъв, какъвто е бил. Всички ахнаха от възхищение и дори Птолемей поиска да се приближи.
– Бил е само на трийсет и две – промълви Октавиан.
Лицето на царя беше красиво в продължилия му триста години отдих; ръцете, подпрени на здравата броня, все още бяха розови и учудващо големи. Октавиан повика Агрипа и Юба да застанат до него и макар че косата на Октавиан беше с подобен златист цвят, не той, а Юба, с широките си рамене и впечатляващ ръст, приличаше най-много на Александър. В слабо осветената гробница заоглежнах изпитателно нумидийския принц. От подкованите с кабъри сандали до яркочервеното наметало той приличаше досущ на римски войник и само дългата тъмна коса издаваше истинския му произход.
– Агрипа, короната! – нареди Октавиан и от гънките на наметалото си Агрипа извади тънка златна диадема, украсена с усукани листа. Положи я внимателно на главата на Александър и докато се изправяше, зърна пръстена на завоевателя. Наведе се да го огледа по-отблизо и когато видя, че на него е гравиран профилът на Александър, оповести:
– Това ще е пръстенът на имперския Рим.
– Но, Цезаре, той принадлежи на...
Агрипа се обърна и възражението на жреца замря на устните му.
Октавиан хвана твърдата ръка на Александър, но когато дръпна пръстена, лакътят му отиде назад и в помещението се разнесе отвратително изхрущяване.
– Носът му! – извика жрецът. Октавиан бе отчупил носа на Александър.
За миг се възцари ужасено мълчание. После Октавиан се провикна:
– Какво означава това? – и рязко се обърна. – Да пратя ли за авгурите?
– Не – отговори Юба.
– Но тогава какво предвещава?
– Че ще разбиеш хватката на завоевателя над света и самият ти ще го завладееш – отговори Юба. Тъмните му очи проблеснаха и макар че според мен просто демонстрираше сарказъм, Агрипа кимна.
– Да, съгласен съм.
Октавиан обаче не помръдна. Ръката със златния пръстен с печата сякаш бе замръзнала над тялото на царя.
– Това не може да бъде нищо друго освен добра поличба.
– Повтори Агрипа.
Октавиан кимна.
– Да... Да, знак от боговете – ненадейно оповести той, че аз съм наследникът на Александър Велики.
Жрецът покорно попита дали Октавиан желае да посетя гробниците и на останалите ни предци. Той обаче бе прекалено погълнат от своето пророчество.
– Дойдох да видя цар, не редица трупове.
Погледнах към обезобразеното лице на великия човек отговорен за дългото царуване на Птолемеите, и се запита дали и Египет не го чака подобна съдба.
* * *
Юба и Агрипа бяха обявили, че отчупеният нос на Александър е добро знамение, но групата на Октавиан се умълча докато се изкачвахме обратно по стълбите, за да излезем от Сома. Тълпите хора по улиците обаче – войници, александрийци, чуждестранни търговци и дори роби – беше толкова шумна, че можеше да събуди боговете. Войниците подбираха пред себе си всички александрийци, които успяваха да намерят.
– Какво става? – попита притеснено Птолемей.
– Отиваме в Гимназиона – отговори Александър.
– Там, където татко ми даде корона?
Юба вдигна вежди. По онова време Птолемей беше само на две и не бе възможно да пази много спомени от това време, но очевидно си спомняше Александрийските дарове, когато баща ни седна редом с майка ни на златен трон и обяви брат ни Цезарион не просто за свой наследник, а и за наследник на Гай Юлий Цезар. Онази вечер оповести брака си с майка ни, макар че Рим отказа да го признае. А после подари на Александър териториите на Армения, Мидия и незавладяната парска империя. Аз получих Киренайка и остров Крит, а Птолемей стана цар на всички сирийски земи. Макар че Птолемеите носеха прости платнени диадеми, украсени с мънички перли, баща ни ни подари корони от злато и рубини и точно това бе останало в паметта на Птолемей. Само че сега тези корони ги разтапяха, за да платят на хората на Октавиан, а ние щяхме да наследим само прах.
Читать дальше