Мишел Моран - Дъщерята на Клеопатра

Устните на Александър се подвиха надолу. Знаех, че и той се бори със сълзите си.

– Да, там, където татко те направи цар.

Приближихме се към Гимназиона, по-дълъг от два стадия [5] Старогръцка мярка за дължина, около 200 м – (Бел. Прев.) и сред войниците се разнесе изненадан шепот. Заобиколени от сенчести горички, портиците бяха внимателно покрити с гипс, така че блестяха дори на лунната светлина. Октавиан обаче не се спря да оцени красотата. Вместо това започна да върти в ръцете си краищата на колана си.

– Повтори ми какво си написах – заповяда той.

Агрипа бързо разгърна един свитък, който извади от наметалото си.

– На първо място стои въпросът за самия град – каза той.

Октавиан кимна.

– А после?

– Въпросът колко от гражданите ще станат роби в Рим.

Октавиан рязко поклати глава.

– Нито един.

Агрипа се намръщи.

– Чичо ти взе сто и петдесет хиляди души от Галия. Когато Марий...

– И какво получи в замяна?

– Спартак – обади се презрително Юба. – Бунт на робите, които не оцениха това, което им даде Рим.

– Точно така. В мавзолея на царицата има достатъчни злато, за да платя на всеки, който се е бил за мен. Този път няма да им плащаме с роби.

– А мъжете, които искат да получат жени? – попита Агрипа.

– Да си плащат за блудници.

Стигнахме до стъпалата на Гимназиона и фаланга от войници с тежки щитове образува стена между нас и хората. Ненадейно почувствах, че не съм в състояние да продължа.

– Какво правиш? – изсъска Александър.

Аз обаче бях прекалено уплашена, за да помръдна. Въоръжени мъже обкръжиха Гимназиона и аз се запитах какво ли ще стане, ако Октавиан реши да подпали сградата. Щеше да се възцари хаос, жените и децата щяха да се окажат стъпкани, докато мъжете минават по телата им, за да се измъкнат. Но римските войници щяха да им препречат пътя. Щяха да затворят вратите така, както ние бяхме затворили вратите на мавзолея на майка ми. Продължих да стоя в основата на дългото стълбище, докато накрая Агрипа не се приближи до мен.

– Няма от какво да се боиш – увери ме той. – Цезар нямаше да ви остави живи толкова дълго, ако възнамеряваше да ви убие тази вечер.

"Да, разбира се – осъзнах аз. – Иска ни живи за триумфа си."

Последвах червеното наметало на Агрипа нагоре по стълбите. В Гимназиона хиляди хора паднаха на колене в безмълвно покорство.

Октавиан отбеляза саркастично:

– Разбирам защо на Антоний толкова му е харесвало в Египет.

– Сега ти си фараон – отбеляза един от войниците. – Готови са да танцуват голи по улиците, стига да пожелаеш.

Юба се подсмихна.

– Мислех, че египтяните и бездруго го правят.

За първи път видях Октавиан да се усмихва и докато се качвахме на подиума, се зачудих дали и на Александър му е лошо, както на мен. Баща ни ни бе разказал как след битката при Филипи Октавиан заповядал да убият всички пленници, до един. Когато баща и син помолили за милост, Октавиан решил, че ще остави само единия да живее, и наредил на бащата да играе тоrrа [6] Игра с ръце, която води началото си от Античността. Всички участници бързо показват една единствена ръка с разгънати от нула до пет пръста и извикват високо предположението си какъв ще е общият брой показани пръсти. Ако някой участник познае бройката, печели една точка – (Бел. прев.) с детето си. Но старецът отказал. Вместо това помолил да отнемат неговия живот и деветнайсетгодишният Октавиан лично замахнал с острието. А когато синът поискал да се самоубие, Октавиан подигравателно му предложил собствения си меч. Дори баща ми, за когото битките не бяха чужди, бе видял само жестокост и целеустременост у този претендент за трона на Цезар.

Стигнахме до подиума и Октавиан протегна ръце. Под тогата си носеше само проста ризница от метални брънки и аз отново се запитах дали няма да се намери някой смел александриец, готов да даде живота си, за да спаси Египет от завоевателя му.

– Можете да станете – каза в тишината Октавиан.

В осветения от факли Гимназион се разнесе шумът на хиляди изправящи се тела. По целия периметър на сградата, до всеки прозорец и всяка тежка кедрова врата стояха въоръжени войници, готови да се намесят, в случай че избухне бунт. Но хората стояха мълчаливи и когато Октавиан започна речта си, видях как затаяват дъх в очакване на това, което щеше да последва. Когато обясни, че няма да вземе роби, че градът не може да бъде обвиняван за грешките на управниците си и че всички войници, сражавали се срещу него, ще бъдат пощадени, тишината си остана все така ненарушена.