Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

Бяхме заложници в собствения си дворец. В залите, в които някога кънтяха песните на баща ми, сега ечаха пресипналите заповеди на забързани мъже. А дворовете, над които се спускаше вечерният здрач, вече не бяха изпълнеш с глъчката на прислужници. Отсега нататък нямаше да има вечери на осветени от свещи лодки и аз никога повече нямаше да седя в скута на баща си, докато той разказва историята за триумфалното си влизане в Ефес. Притиснах се по-плътно до Александър и Птолемей на леглото на майка ни.

– Защо се бави?

Майка ми не спираше да кръстосва стаята. Накрая започна да ми се завива свят само като я погледнех.

– Искам да знам какво се случва навън!

Хармион и Ирас започнаха да я умоляват да седне. В простите си бели туники, свити на дългата синя лежанка на майка ми, ми приличаха на гъски. "Гъски, които не знаят, че са ги прибрали за клане." Защо иначе Октавиан ще ни поставя под стража?

– Ще ни убие – прошепнах. – Не мисля, че някога ще ни освободи.

Някой почука на вратата и майка ми замръзна. Прекоси стаята и отвори.

– Какво? – попита тя и погледна към лицата на трима мъже. – Къде е той?

Александър обаче скочи от леглото.

– Това е той!

Той посочи към мъжа, застанал между Юба и Агрипа.

Майка ми отстъпи назад. Русокосият мъж със сиви очи носеше само toga virilis [2] Бяла роба, символ за мъжественост и гражданство, която момчетата в Рим обличат на четиринайсетия си рожден ден (лат.) (Бел. прев.) . Макар че сандалите му бяха подсилени с допълнителна кожа, за да го направят по-висок, той съвсем не беше мъж като баща ми. Беше слаб, мършав, с нищо незапомнящ се, също като хилядите бели черупки, които морето всеки ден изхвърляше на брега. Но кой друг можеше да носи пръстена с печат на Гай Юлий Цезар?

– Значи ти си Октавиан? – обърна се към него майка ми на гръцки – нейния роден език, езика на официалната кореспонденция в Египет.

– Изобщо ли не говорите латински? – попита Юба.

– Разбира се, че говоря – усмихна се майка ми. – Щом това е езикът, който предпочита той.

Аз обаче знаех какво си мисли. В Александрия се намираше най-голямата библиотека на света, по-голяма дори от тази в Пергамон. Сега тя щеше да премине във владение на човек, който дори не говореше гръцки.

– И така, ти ли си Октавиан? – повтори тя на латински.

Най-ниският от тримата мъже пристъпи напред.

– Да. И предполагам, че ти си царица Клеопатра.

– Зависи – отговори тя и седна. – Още ли съм царица?

Юба се усмихна, но Октавиан само стисна устни.

– Засега. Мога ли да седна?

Майка ми протегна ръка към застланата със синя коприна лежанка, на която седяха Ирас и Хармион. Те веднага станаха и се преместиха при мен и братята ми на леглото. Погледът на Октавиан обаче нито веднъж не се плъзна към нас. Гледаше само към майка ми, сякаш подозираше, че всеки момент може да ѝ поникнат крила като тези на украшението ѝ за глава и тя може да отлети. Той седна. Другите двама останаха прави.

– Чух, че си се опитала да прелъстиш моя генерал.

Майка ми отправи злобен поглед към Агрипа, но не отрече.

– Не се учудвам. Това подейства на вуйчо ми. А после и на Марк Антоний. Агрипа обаче е различен.

Всички в стаята погледнаха към генерала и макар че разполагаше с власт, с каквато можеха да се похвалят малко царе, той отклони погледа си.

– Няма човек, който да е по-скромен или по-верен от Агрипа. Той никога не би ме предал – каза Октавиан. – Принц Юба също не би го сторил. Навярно знаеш, че някога баща му беше цар на Нумидия. Но когато загуби битката с Гай Юлий Цезар, предаде най-малкия си син на Рим, а после сам отне живота си.

Майка ми изпъна гръб.

– Това какво е, начин да ми кажеш, че ще загубя трона си ли?

Октавиан не каза нищо.

– А Цезарион?

– Боя се, че синът ти също няма да може да седне на трона – отговори простичко той.

Лицето ѝ загуби част от цвета си.

– Защо?

– Защото Цезарион е мъртъв. Антил също.

Майка ми стисна облегалката на стола си, а аз притиснах длани към устата си.

– Все пак – добави Октавиан – ще позволя да ги погребат при Марк Антоний в мавзолея, който си приготвила.

– Цезарион! – извика майка ми и Октавиан отклони погледа си. – Не Цезарион!

Нейният любимец. Обичният ѝ син. В гласа ѝ звучаха непоносима скръб, предателство и майчина болка; в този миг разбрах, че evocatio е постигнало целта си. Боговете наистина бяха изоставили Египет и бяха преминали на страната на Рим. Разридах се в шепите си, а майка ми обезумяла започна да къса дрехите си.