Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

– А пълководецът, Твое величество?

Двамата с Александър погледнахме към майка си. Щеше ли да призове баща ни обратно? Щяхме ли да застанем заедно срещу войската на Октавиан?

Долната ѝ устна потрепери.

– Изпрати на Антоний вест, че сме мъртви.

Ахнах, а Александър отчаяно извика:

– Майко, не!

Но погледът на майка ни го прониза от другия край на стаята.

– Какво ще си помисли татко? – извика той.

– Ще си помисли, че няма за какво да се връща – отговори тя и погледът ѝ стана по-суров. – Ще избяга от Египет и ще се спаси.

Войникът се поколеба.

– И какво възнамерява да прави Твое величество?

Усещах сълзите, които напираха в очите ми, но гордостта ми попречи да заплача. Само децата плачеха, а аз бях вече десетгодишна.

– Ще отидем в мавзолея. Октавиан си мисли, че може просто да влезе в Египет и да прибере съкровищата на Птолемеите от двореца ми така, сякаш бере грозде. Аз обаче ще изгоря всичко и няма да позволя да го докосне! Пригответе две колесници!

Войникът се завтече да изпълни получената заповед, но в залите на двореца слугите вече се бяха втурнали в бягство. През отворената врата Александър изкрещя след тях:

– Страхливци. Страхливци!

Това обаче не ги трогна. Жените тичаха към вратите само с дрехите на гърба си, защото знаеха, че пристигне ли войската на Октавиан, няма да има милост. Войниците изнасяха безценни предмети от всички стаи, но никой не можеше да гарантира, че някой от тях ще стигне до мавзолея.

Майка ми се обърна към Хармион:

– Не е нужно да оставаш. Никой от нас не знае какво ще ни донесе тази вечер.

Хармион обаче смело поклати глава.

– Тогава нека се изправим заедно срещу тази неизвестност.

Майка ми погледна към Ирас. Момичето беше едва тринайсетгодишно, но погледът му бе изпълнен с решителност.

– И аз ще остана – прошепна то.

– Тогава трябва да си съберем нещата. Александър, Селена, вземете само една торба!

Втурнахме се тичешком през залите, но на прага на стаята ми Александър спря.

– Страх ли те е?

Кимнах уплашено.

– А теб?

– Не мисля, че Октавиан ще пощади някого. Борим се с него от цяла година, а нали помниш какво се случи с град Метул?

– Изгориха всичко. Дори добитъка и нивите със зърно, Сегестика обаче не я подпали. Когато я завладя, остави хората живи.

– А техните владетели? – напомни ми той. – Уби ги всичките.

– Но защо римската армия ще иска да причини зло на деца?

– Защото баща ни е Марк Антоний!

Обзе ме паника.

– Ами Цезарион?

– Той е син на Гай Юлий Цезар. От всички нас той се нимира в най-голяма опасност. Как смяташ, майка защо го изпрати надалеч?

Представих си как брат ни бяга към Индия. Как щеше да ни намери някога?

– А Антил? – попитах тихо. Макар че баща ни имаше деца от предишните си четири съпруги, както и от може би цяла дузина любовници, Антил беше единственият полубрат, когото познавахме.

Ако Октавиан наистина е толкова безмилостен, колкото казват, ще се опита да убие и Антил. Но твоя живот може би ще пощади. Ти си момиче. И може би, когато разбере колко си умна...

Каква полза от ума, щом не може да спре настъплението им?

От очите ми потекоха сълзи. Вече не ме интересуваше, че плачът е детинщина.

Александър обгърна раменете ми с ръка, но когато Ирас ни видя застанали в коридора, тя изкрещя:

– Няма време! Събирайте си багажа!

Влязох в коридора и веднага започнах да търся книгата си със скици. После напълних торбата си с шишенца мастило и ненавити листи папирус. Когато погледнах към вратата, Александър стоеше до майка ни. Тя бе сменила гръцкия си хитон с традиционните одежди на египетска царица. Прозрачната ѝ рокля от синя коприна се спускаше до пода, а на врата ѝ блестяха нанизи от розови морски перли. На челото си носеше златната лешоядова корона на Изида. Представляваше истинско трептящо видение в синьо и златно, но макар че от нея би трябвало да се излъчва увереност на царица, погледът ѝ нервно пробягваше по лицата на прислужниците, които тичаха по коридора.

– Време е – каза бързо тя.

Десетина войници ни последваха и аз се запитах какво ли ще се случи с тях, след като тръгнем. Ако бяха мъдри, щяха да се предадат, но дори тогава нямаше гаранция, че ще пощадят живота им. Баща ми беше казал, че Октавиан убивал всеки, който застане на пътя му – че бил готов да убие ѝ; родната си майка, ако опетни името му.

В двора ни чакаха две колесници.

– Ела с мен – каза Александър.

Двамата се качихме в една колесница с Ирас и когато конете се раздвижиха, брат ми взе ръката ми в своята. Препуснахме през портите и се отдалечихме от Царското пристанище, над което се носеха писъците на чайките, които ce викаха една друга, летяха над вълните и кацаха на гребените им. Вдишах соления въздух, а после рязко издишах, когато погледът ми свикна с ослепителната светлина на слънцето. На улиците бяха излезли хиляди александрийци.