Мишел Моран: Дъщерята на Клеопатра

– Първата врата отдясно.

Изкачих се по стъпалата и когато се приближих към вратата, усетих бучене в ушите. Но защо се страхувах? Сега вече нямаше значение какво бъдеще ми е отредил Август.

Отворих вратата и осъзнах, че влизам не в спалня, а в кабинета на Август, Малката Сиракуза. Стените бяха украсени с карти и свитъци, а там, където нямаше книги, имаше статуи. Бледият Август беше седнал зад бюрото си, изгърбен като старец, който се мъчи да прогони студа. Когато ме видя, ми посочи един стол.

– Клеопатра Селена – каза той.

– Император Август.

Той се усмихна на титлата, но не възрази.

– Знаеш ли защо те повиках?

Не го излъгах.

– Юлия казва, че било свързано с женитбата ми.

– Да – потвърди той и ме изгледа изпитателно. – Станала си много красива, докато ме нямаше.

– Много неща се случиха, докато те нямаше – отговорих късо аз.

Той вдигна вежди, но вместо да се ядоса, в гласа му се появи някакво странно разкаяние.

– Да, така е. А след като умрем, това, което оставяме след себе си, не е това, което сме вградили в каменни монументи, а това, което сме втъкали в живота на другите.

– Перикъл.

Той кимна.

– А досега не съм втъкал в твоя живот много щастие, нали?

Забих нокти в дланите си, за да не избухна в плач.

– Преди да умра, искам да променя това, Селена.

– Ще върнеш ли Александър от мъртвите?

Той се поколеба.

– Надявам се, разбираш, че порасналият син на Марк Антоний и Клеопатра винаги щеше да представлява риск за стабилността на Рим дотогава, докато е жив.

– За стабилността на Рим или за стабилността на твоето управление?

– Има ли разлика?

– Той никога не е искал да става Цезар!

– Много мъже изобщо не се стремят да станат Цезар. Но когато недоволни сенатори им предложат тази възможност, колко от тях ще я отхвърлят?

Прехапах устна.

– Не те повиках, за да говорим за смъртта – продължи тихо той. – Повиках те, за да ти дам нов живот. Ти си получила прекрасно образование в Египет, а в Рим доказа, че си способна да управляваш. Ако се съгласиш да приемеш от мен зестра от пет хиляди денарии – започна той, – искам да те направя царица на Мавритания.

Кабинетът започна да се върти толкова бързо, че стиснах с две ръце облегалките на стола си.

– Не разбирам – прошепнах. – Мислех, че Юба...

– ... е болен? Да, но той е млад и много силен. Мъже като него се възстановяват бързо и той те чака в другата стая.

Станах толкова бързо, че едва не прекатурих стола си.

Август се усмихна.

– В края на коридора.

Не си спомням дали съм тичала. Сигурно, защото когато отворих вратата и Юба ме взе в прегръдките си, бях останала без дъх. Незабавно го огледах за признаци на повторно раняване.

– Не разбирам – само това успях да изрека. – Не...

Той сложи пръст на устните ми.

– Онези мъже в храма бяха мои хора. Нямаше никакво нападение.

– Но следите... – прошепнах.

– Кръвта е от бик. Мисля, че ще оцелея.

– А рамото ти?

Той размести туниката си. Видях, че магистър Верий е зашил безупречно раната, и на ярката светлина в стаята осъзнах, че на този свят никога не е имало друг толкова красив мъж. Още откакто ме отведоха от Александрия, той навярно е знаел, че Август ме е отредил за него. А после си помислих за всички онези пъти, в които ме бе видял да плача заради Марцел, за всички пъти, в които го бях предизвиквала с твърдението, че е зъл и безчувствен, когато всичко е било само театър, за да отклони подозренията, и очите ми започнаха да парят.

– Надявам се, че са сълзи от щастие – каза той, – а не от разочарование.

– Как бих могла да съм разочарована? – извиках.

– Може би си искала някого другиго.

Прокарах пръсти през косата му.

– Не.

Потърсих погледа му, който бе изпълнен с благост, и прокарах пръсти по красивите контури на лицето му.

– Искам теб.

– Мен или Червения орел? – попита предпазливо той.

– Може би и двамата.

– Но нали знаеш, че Червения орел вече го няма – каза той. – Направих това, което можах в Рим. Някой друг трябва да продължи борбата.

– Например Галия?

– И Верий, и много други добри хора. Но рано или късно Август щеше да заподозре, че съм аз. Затова се боя, че твоят Червен орел е мъртъв – завърши Юба със съжаление в гласа.

– Мъртъв ли е? – усъмних се. – Или просто е полетял към Мавритания?

Той не каза нищо и аз добавих:

– Подозирам, че е второто.

– Няма да има повече бунтове. Никакви смели прояви на доброта – предупреди ме той.