Мишел Моран - Дъщерята на Клеопатра

– Къде е? – извика тя.

Представих си как Юба кърви във вилата си без никой, който да му помогне, и положих всички усилия да си придам безучастен вид.

– Кой?

Галия ме изгледа продължително и прошепна:

– Юба!

Наведох се по-близо към нея.

– Ти откъде? ...

– Аз съм негова довереница още от раждането на Червения орел – каза бързо тя. – Кой мислиш, че разпространяваше неговите acta, докато го нямаше? На сигурно място ли е?

Разказах ѝ какво се е случило и лицето ѝ пребледня.

– Стой тук и не казвай абсолютно нищо.

Изпаднах в паника.

– Но ти къде отиваш?

– Да намеря Верий!

Качих се на площадката и се помъчих да избегна заинтересувания поглед на Август. Марцел и Юлия незабавно нададоха вик.

– Къде беше? – възкликна Юлия.

– Тълпата ме повлече – излъгах. Надявах се, че актьорските ми умения не отстъпват на тези на Август. – Не знаех къде сте отишли. А когато погледнах назад, всички бяхте изчезнали.

Август ме изгледа изпитателно. Не ме беше виждал от цяла година.

– Помислиха си, че може да са те стъпкали.

– Не, разбира се! Избягах.

– Но стъпкаха стотици хора – настоя Юлия. – Видя ли?

Поклатих глава.

– Значи сигурно си видяла как галите бягат от клетките си! Беше като нашествие на варвари – каза задъхано тя.

Август ме наблюдаваше, чакаше да види реакцията ми, но аз отказах да издам чувствата си. Той ненадейно се обърна към Ливия и каза:

– Отивам в стаята си.

Октавия се втурна към него и аз забелязах, че нито Агрипа, нито Тиберий са тук.

Когато Август изчезна от погледа ни, аз се обърнах към Юлия:

– Болен ли е?

– Баща ми боледува още от Иберия. Казва, че този следобед ще го довърши, и нареди на Агрипа да намери Червения орел на всяка цена.

– Чух, че Червения орел бил ранен – добави Марцел, – а Тиберий си помисли, че си хукнала след него.

– Той е предател . Защо да правя подобно нещо?

– И аз така казах. Но Тиберий си помисли, че може да се опиташ да избягаш от Рим.

Макар че не исках нищо друго освен да се втурна към вилата на Юба, останах на хълма и се загледах в пожара. Когато най-накрая дори Юлия се умори от зрелището, тя се обърна към Клавдия и я попита дали ще има пир.

– Не. Баща ти има нужда от почивка. Може би след няколко дни, когато Червения орел умре, ще има празненство.

Юлия погледна към мен.

– Ще вечеряш ли с нас?

– Днес не. Не се чувствам добре – излъгах повторно.

Забързах към стаята си. Надявах се, че Галия ме чака, но в спалнята нямаше никого. И тогава забелязах, че нещо тъмно се подава изпод възглавницата ми. Беше малка черна кутия. Взех я и прочетох прикрепената към нея бележка. Ако утрешният ден така и не настъпи , гласеше съобщението. Отворих скритата кутия и извадих отвътре огърлица от розови морски перли – последния подарък от майка ми. Онази, която дадох на Юба, за да купи свободата на Галия. Сълзи замъглиха очите ми, докато я слагах на врата си. Той навярно я бе оставил сутринта, защото не е знаел дали ще доживее до утре. А сега съдбата му беше в ръцете на боговете.

Кръстосвах из стаята си и отчаяно копнеех за новини. Когато Октавия се върна, попитах не е ли виждала Галия.

– Тя си отиде у тях – отговори Октавия и аз забелязах тъмните полумесеци под очите ѝ. Изглеждаше изтощена, сякаш не бе спала дни наред. – В Рим се разпространява треска – добави тя – и Галия ми каза, че магистър Верий и Юба са болни. Според лекарите може и брат ми да страда от същата болест. Но ти си в безопасност.

Посегна и ме погали по бузата. Една сълза намокри пръста ѝ и аз забелязах, че и тя плаче.

– Да се помолим ли?

Последвах я в ларария, където тя запали тамян и двете коленичихме пред боговете. Октавия зашепна молитви към Фортуна, а аз безмълвно отправих своите към Изида. Обещах на богинята какво ли не, зарекох се да се омъжа за когото пожелае Август, стига само да пощади живота на Юба. И се зарекох да понеса страданието си мълчаливо. Нямаше да се оплаквам. Нямаше да се озлобявам. Ако върнеше здравето на Юба, никога повече нямаше да избухна в сълзи на самосъжаление.

Но нощта премина без никаква вест, а на сутринта Галия не се виждаше никаква. Кръстосвах библиотеката, без да спирам, докато накрая Витрувий остави стилуса си на бюрото и настоя да изляза навън и да подишам чист въздух.

– Ако се притесняваш за магистър Верий, няма нужда. Тази сутрин го видях, изглеждаше добре.

– Така ли? – извиках. – Къде?

Витрувий ме измери със странен поглед.