Мишел Моран - Дъщерята на Клеопатра

– На Палатин. Идваше от вилата на Юба.

– И какво каза?

– Че Юба е болен.

– А Галия с него ли беше?

Витрувий поклати глава.

– Не. Не, доколкото видях.

Втурнах се към портика с надеждата да зърна магистър Верий, но единственият човек, който бързаше към вилата на Октавия, беше Агрипа. Когато ме видя, той се усмихна.

– Чудесни новини – съобщи ми триумфално.

– Да не са заловили Червения орел?

– Още по-хубаво от това. Мъртъв е.

Сърцето ми спря да бие, но Агрипа продължи:

– Двама мъже са го видели снощи, докато се опитвал да закове actum на вратите на храма на Аполон. Вече бил ранен, но те го пронизали с gladius [45] Една от латинските думи за меч. Основно оръжие на римските пешаци – (Бел. прев.) , докато се опитвал да избяга.

Ненадейно целият свят започна да се върти пред очите ми. Сякаш отново преживявах смъртта на Александър.

– А има ли... има ли тяло?

– Не. Но ако се съди по това колко кръв е изтекла, няма никаква възможност да е оцелял.

Той влезе вътре, за да сподели триумфа си с Октавия, а аз се вкопчих в една колона, за да не падна. Трябваше да намеря Галия. Галия или магистър Верий щяха да знаят какво се е случило. Втурнах се надолу по Палатин, без да се занимавам да искам страж. Заблъсках по вратата на магистър Верий в края на улицата. Когато никой не отговори, надникнах през прозореца и едно дете, което минаваше край мен, спря и ме погледна.

– Няма никого – каза то.

– Откъде знаеш?

– Живея в съседната къща. Цяла нощ не се прибраха.

– А тази сутрин?

Момчето поклати глава.

– Дори магистър Верий?

– Не.

Поех по прекия път обратно по склона. Не посмях да се приближа до вилата на Юба, но отидох в храма на Аполон, за да видя лично следите. На входа се бяха скупчили група преторианци и аз разпознах двама от стражите като мъжете, които ме придружиха до мавзолея на Александър. Те разговаряха тихо помежду си и се възхищаваха на петното на мраморните стъпала. Беше точно както го описа Агрипа. Никой не можеше да загуби толкова много кръв и да оцелее. Почувствах как гърлото ми започва да се стяга, а светът около мен да потъмнява, когато светлокосият страж от мавзолея ме хвана за ръката.

– Това е само кръв. Няма от какво да се боиш.

– Кой го е пронизал? – прошепнах.

– Ние – посочи той към себе си и към познатия си тъмнокос другар, застанал наблизо. – Предполагам, че ще ни възнаградят пребогато.

Прилоша ми. Изведнъж всичко загуби смисъла си. Когато се върнах във вилата на Октавия, се затворих в стаята си. Хармион, Птолемей, Цезарион, Антил, Александър, майка ми и баща ми. А сега и Юба – мъжът, който се бе грижил за мен през цялото време, бе ме защитавал, бе писал за същите несправедливости, които страстно вълнуваха и мен, под облика на Червения орел. Вече не ме интересуваше дали ще живея, или ще умра. Легнах и затворих очи с надеждата, че някой ще се прокрадне от сенките така, както преди четири месеца, но животът, на който сега ще сложи край, ще е моят.

Когато се събудих обаче, слънцето все още се издигаше високо в небето. Никой не бе дошъл да ме убие в съня ми. Чух шум от атрия и щом отворих вратата, видях, че Октавия и Витрувий разговарят шепнешком. Влязох и те млъкнаха и ме погледнаха.

Октавия се приближи към мен. На лицето ѝ бе изписана загриженост.

– Август иска да те види – каза тя.

– Така ли? – попитах безразлично. – Ядосан ли е?

– Не знам. Много е болен, Селена. Правят приготовления...

Виждах, че е на ръба на сълзите, и смекчих тона си.

– Той винаги е оздравявал.

– Но този път е треската. Помоли да те заведем при него.

Кимнах и тя издиша с облекчение. Беше очаквала съпротива, но аз вече не се вълнувах какво ще се случи с мен. Тръгнах след нея към вилата на Август, където в атрия се бяха струпали многобройни сановници. Дори Юлия и Марцел бяха там.

– Поиска да те види – проговори нервно Юлия. – Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

– Мисля, че ще те омъжи.

Не реагирах и тя продължи с раздразнителен тон:

– Никой не знае за кого. Мисля, че дори и Ливия няма представа. Но той прави приготовления за всичко. Дори даде на Агрипа своя пръстен с печата.

– Пръстена на Александър Велики?

Тя кимна.

– Значи Агрипа е негов наследник?

– Докато Марцел навърши двайсет.

Виждах страха в очите ѝ.

– О, Селена!

Взе ръцете ми в своите, но аз не помръднах.

– Каквото и да се случи, аз съм тук. Всичко ще е наред – обеща ми тя.

Октавия ме поведе към стълбището и посочи нагоре.