Мишел Моран - Дъщерята на Клеопатра

– Юба!

– А ти кого очакваше да намериш? – попита мрачно той. – Марцел ли?

Наведох се над него, без да обръщам внимание на злъчния му тон. Той губеше много кръв и аз откъснах парче от туниката си, за да направя превръзка. Ръцете ми трепереха, когато докоснах горещата му кожа.

– Но човекът, който ни спаси на Форум Боариум, беше русокос. Дори Юлия го видя!

– Има едни неща, наречени перуки – отвърна остро той.

– Ами онзи actum, докато ти беше в Галия? – настоях и се опитах да не мисля за течността, внезапно овлажнила туниката ми, макар да знаех, че е кръв, неговата кръв.

– Има и други, които искат да сложат край на робството.

Стегнах превръзката, като усещах, че косата ми се търка в гърдите му. Трябваше да направя няколко възела, преди превръзката да остане на мястото си.

– Достатъчно – каза грубо той.

– Къде е върхът?

Той насочи погледа ми към една окървавена стрела на пода и макар че стомахът ми се сви, видях, че върхът е цял. В тялото му не бе останала никаква частица от оръжието, но ако скоро не го зашиеха, можеше да се окаже, че това няма значение. Предложих му ръка и той я пое, без да се оплаква.

– Можеш ли да бягаш?

– Да.

Втурнахме се през Базилика Юлия. Залите започваха да се изпълват с дим и Юба се облегна на мен навярно по-тежко, отколкото възнамеряваше. Усещах, че силите му отслабват, и бързо се опитах да си спомня една от скиците на Витрувий. В базиликата се помещаваха съдилища, други официални служби и дюкяни и весталките бяха поискали тунел от храма си, за да могат да стигат до дюкяните, без някой да ги види. Но до кой дюкян водеше той?

– Сигурна ли си, че знаеш къде отиваш? – попита Юба.

– Виждала съм скицата повече от дузина пъти.

Въведох го в taberna на един търговец на коприна и се огледах наоколо. Дюкянът бе опустял, а купувачите бяха побягнали, без да вземат покупките си. Грабнах една женска туника и я метнах през рамо. Щях да се преоблека, преди да стигнем до Палатин.

– Къде е тунелът?

– Не знам! Но е тук!

Юба мина зад тезгяха, където стената бе закрита с тежка завеса. С бързо движение на китката той бутна завесата и зад нея се разкри отворена врата. Той влезе пръв и когато се увери, че е безопасно, се облегна на ръката ми и ми позволи да го водя.

Вътре нямаше нищо, което поне малко да освети непрогледната тъмнина и докато бързахме напред, аз намирах пътя си пипнешком покрай стената.

– Трябва да се преоблечеш – каза Юба.

Спрях се и макар да знаех, че той не може да ме види, бузите ми пламнаха при мисълта, че е тук. Спомних си последния път, когато застанах пред него по ивица за гърдите и препаска. Тогава се намирахме в Синята пещера и аз се помъчих да не зяпам полуголото му тяло във водата.

– Какво да направя с окървавената...?

– Дай ми я. Сега побързай.

Продължихме по тунела и аз усетих, че дишането му става по-тежко.

– Къде ще отидеш, когато стигнем в храма? – попитах.

– На Палатин.

– А как ще обясниш раната си?

– Войниците стреляха по всички – отвърна кратко той. – Просто ще си помислят, че съм бил на пътя им.

– Но Август дали ще повярва?

Юба не отговори, макар че когато стигнахме до края на тунела, за миг си помислих, че може да каже още нещо. Вместо това той посегна надолу и ми подаде камата си.

– За какво?

– Не помниш ли първата си разходка по Палатин?

– Но тогава беше нощ!

– А ти какво си мислиш, че през деня няма престъпници ли? Аз ще съм зад теб – обеща Юба. – Но ти трябва да тръгнеш първа. Когато пътят е чист, искам да подсвирнеш. А после тръгвай. По целия път към Палатин.

Поех камата с ръка, която трепереше неудържимо. Прибрах я на сигурно място под колана си, отворих вратата и излязох на мраморния портик пред храма на Веста. Стъписана видях, че няма никого. "Всички са отишли да гледат пожара" – помислих си. Веднага подсвирнах и когато чух, че вратата се отваря, тръгнах. Галия знаеше къде съм отишла, а бе възможно и Тиберий да е чул. Ако се върнех на Палатин заедно с Юба, и най-големият глупак щеше да осъзнае какво се е случило.

Из целия град мъжете тичаха към форума. Дори търговците зарязваха сергиите си, за да видят пожара, който поглъщаше базиликата. Призовах на помощ цялата си решителност, за да не се обърна да видя дали Юба още е зад мен.

Когато стигнах до вилата на Октавия, на портика нямаше никого и аз веднага разбрах къде трябва да са отишли всички. Но преди да стигна до площадката пред вилата на Август, към мен тичешком се приближи Галия.