Мишел Моран - Дъщерята на Клеопатра

– Тогава ще трябва да живея. Само дето няма да има нужда да се тревожа, че ще ни разделят с Александър, защото него вече го няма!

Долната ѝ устна потрепери и тя бутна към мен думите на Платон.

– Съжалявам – промълви, макар че не бях сигурна за какво съжалява.

Проследих я с поглед как излиза, а после повиках двама от стражите да ме придружат до виа Апия. Докато слизахме от Палатин, Юба ме видя и се приближи към мен.

– Какво? – попитах остро. – И мен ли си дошъл да убиеш?

– Надявам се, че това е шега – каза той и погледна неловко към стражите ми.

– Август запази брат ми като бик за касапина, така че защо аз да не съм следващата? И кой е по-подходящ за тази задача от теб?

Обърнах се да продължа по пътя си, а Юба прошепна нещо на светлокосия страж. Мъжът сериозно кимна. Не си направих труда да попитам какво са си казали. Но когато стигнахме до мавзолея и видях какво е свършено там, рязко се обърнах.

– Кой го е направил? – ахнах.

Светлокосият страж отговори:

– Юба.

До саркофага, на мястото, на което влизаше единствената светлина в помещението, се издигаше най-великолепната статуя на Александър, която би могъл да създаде един скулптор. Беше изваян от мрамор, с оцветени в кафяво очи и коса, която падаше на съвършени къдрици около диадемата. Приближих се до статуята и докоснах лицето му, носа, устните, брадичката. Той сякаш беше жив и каквото и изображение да поисках да му направят, то никога не би могло да се мери с работата на този творец.

Приближих се до светлокосия страж и го попитах:

– Сигурен ли си?

Той кимна.

– Ние му помогнахме да я донесе.

Дълбоко смирение и разкаяние ме накараха да замълча, а тъмнокосият страж прошепна с благ глас:

– Брат ти ще липсва на много хора. Не си сама.

– Значи не мислиш, че Юба го е убил? – попитах шепнешком.

Двамата мъже се спогледаха.

– Принцесо, защо да убива някого, чиято издръжка подпомагаше?

Не ги разбрах и тъмнокосият обясни:

– Кой според теб слагаше всичкото това злато във вашата съкровищница, откакто ви доведоха тук?

– Октавия.

Те се намръщиха и светлокосият отговори:

– Тя може да ви е осигурявала подслон и храна, но денариите в храма на Сатурн са от Юба. Сигурни сме. Ние брояхме монетите.

Преместих поглед от единия към другия.

– Но... но защо?

– Може би ви е съжалил – предположи тъмнокосият. – Майка му е била гъркиня. Пленена и продадена в робство като млада. Баща му я освободил. А после и двамата срещнали смъртта си по същия начин, по който и твоите родители. Юба знае какво е да загубиш царството си и да трябва да работиш дори за туниката на гърба си.

Помислих си за всичкото злато, което брат ми прахоса за надбягванията, за всички пъти, когато си бях купувала кожи и коприни, без дори да помисля откъде са дошли парите. Изведнъж си спомних за гръцката статуя, която Юба намери за Пантеона, и по бузите ми пропълзя тъмна червенина. Галия си помисли, че Венера прилича на Терентила, но не затова я бе поискал Юба. Когато онзи следобед го видях да ме гледа, в очите му се четеше нежност. Може би отначало ни е помагал просто от великодушие, но сега...

Докато бързах обратно към Палатин, се помъчих да не мисля как пълните сериозни устни на Юба се извиха надолу, когато го обвиних за убийството на Александър. Колко пъти ме беше гледал как копнея по Марцел? И как би могъл Марцел да разбере нашето страдание?

Вечерта реших да отида в триклиния. Повече от четири месеца бях носила само черно, но сега Галия избра туника в тъмновиолетово и златисто, за която брат ми ми правеше комплименти всеки път когато я облечах, и ми нареди да не плача, докато слагаше мек азурит на очите ми и малко охра на устните ми.

Влязох и в помещението се разнесе изненадан шепот. Усетих пробождане в сърцето, когато забелязах, че масата, на която седяхме с Александър, вече не е там. Бяха я преместили до Октавия и Витрувий и край нея се бяха излегнали Марцел и Юлия. Веднага ми направиха място до Юба, чийто силен профил ясно се очертаваше на светлината на свещите.

Когато седнах, се възцари неловко мълчание.

– Добре дошла – каза Клавдия и останалите ме поздравиха един по един с тих глас.

После разговорът бавно се възобнови и ми се стори, че никога не съм отсъствала. Внимаваха да не се смеят прекалено много и дори Тиберий сдържаше езика си. Но този, който ме притесняваше най-много, беше Юба и накрая се обърнах към него.

– Сбърках – казах му.