Мишел Моран - Дъщерята на Клеопатра

– За какво? – попита късо той.

– За теб. Подцених твоето... твоето великодушие. Освен това беше много мило от твоя страна да поръчаш статуя на брат ми.

– Не го направих заради теб. Заради Александър.

Изчервих се.

– Все едно. Беше много внимателно и аз...

– Изобщо не го споменавай – прекъсна ме той и стана. – Време е да ви кажа valete – оповести той. – Трябва да се направят много приготовления, щом Август наближава.

– Връща ли се? – възкликнах.

Юба ме изгледа с мрачно изражение.

– И води със себе си петдесет хиляди алпийски саласи.

– Като военнопленници ли?

– Като роби – обади се Тиберий. – Макар че само Юнона знае къде ще ги побере в един град, който вече гъмжи от гали.

Всички погледнаха към мен и аз осъзнах защо не са ми казали. Не искаха да изпадна в паника. Бояха се, че може да посегна на живота си, също като майка си, когато всичко бе загубено и Август се появи на хоризонта. Още от първия път, в който ни зърна в Александрия, Август е знаел, че брат ми ще умре. Един пораснал син на Марк Антоний и Клеопатра щеше да бъде притегателен фокус за цялата империя, заплаха не само в Египет, а и в Рим. Изобщо не е имало надежда да се върнем в Египет, колкото и упорито да работехме, за да му бъдем полезни.

– Защо не дойдеш с нас? – побърза да попита Юлия. – С Марцел отиваме в театъра.

Поклатих глава.

– Трябва да отидеш – подкани ме Октавия. – Ще играят гръцка пиеса.

– Софокъл – включи се и Марцел.

– Не. Мисля, че ще отида в стаята си.

Витрувий отправи многозначителен поглед към своя син, затова не се учудих, когато по-късно някой почука на вратата ми: Луций.

– Баща ти ли те прати? – попитах.

За миг Луций се запита дали да не излъже. После призна:

– Да. Но аз и сам щях да дойда.

Пуснах го да влезе и очите му се разшириха. Стаята представляваше миниатюрен Египет: от стените висяха пищни червени коприни, в бронзови поставки с формата на сфинкс гореше тамян. Над лежанката ми висеше анкх [44] Египетски символ, въплъщаващ концепцията на вечния живот. Изобразява се в близост до почти всички египетски богове - (Бел. прев.) близо до изображение на Изида. Вече не ме интересуваше дали ще ядосам Август или дали робите на Ливия ще ѝ пишат за стаята ми. Какво повече можеха да ми сторят? Какво още можех да загубя?

– Значи така изглежда Александрия? – попита Луций.

Засмях се тъжно.

– Това е само бледо подобие.

Той седна на кожения ми стол и се помъчи да измисли какво да каже.

– Предполагам, си чула, че Сенатът гласува да даде на Август доживотна власт на трибун. Това е още по-голямо от консулството.

– Да. Сега притежава целия свят.

– Но не и теб.

Вдигнах глава.

– Никой не може да ти попречи да рисуваш, Селена. Каквото и да се случи, винаги ще разполагаш с подкрепата на Октавия и Витрувий. И знаеш ли какво правят Юлия и Марцел? Правят планове да построят дом за изоставени деца и казват, че е в твоя чест.

– Те ли те помолиха да ми го кажеш?

– Не. – Този път отговорът му беше твърд. – Аз също загубих голям приятел, но понякога, дори когато не ми се иска да продължа напред, го правя.

Той примигна бързо.

– Знаеш, че Август пристига утре.

Мислите за смъртта на Август веднага се върнаха и аз се запитах дали някой няма да го убие.

– Пристигат доклади, че е болен – продължи Луций. – Всички знаем, че никога не е бил силен. Дори мекото време в Иберия не е било досгатъчно, за да го поддържа в добро здраве. Когато пристигне, моля те, не прави нищо прибързано.

– Какво те кара да мислиш, че ще направя такова нещо?

Луций ме изгледа продължително.

– Ти не се славиш с благоразумие.

– Тогава може би някой друг ще го направи вместо мен.

– Ти си последната от династията на Птолемеите, Селена. След теб няма да остане никой, в чиито вени да тече кръвта на Александър Велики и Клеопатра. Внимавай, или всичко, за което са се борили предците ти, ще бъде заличено от лицето на земята.

– Вече е заличено.

– Не. Не и докато последната потомка на Птолемеите е жива.

Когато от стените на Рим пристигна вест, че Август всеки момент ще влезе в града, ние се събрахме на форума и аз си помислих за всички Птолемеи, живели преди мен. Запитах се какво ли щяха да сторят те на мое място. Знаех какво избра майка ми – достойна смърт вместо унижение. Но какво щеше да направи, ако стоеше на стъпалата на храма на Сатурн с римска bulla на шията в очакване да поздрави мъжа, който бе убил цялото ѝ семейство?