Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Обърнал се към командващия генерал да му посредничи и да помоли господин Фетхи да направи своето изказване на следващия ден.

- Направо блестящо! Добре, а после всичко се обърка, но защо? Заради изказването на господин Фетхи ли?

- Тази работа има предистория. Рано сутринта видяхме, че колите се събират зад хотела, в който бяхме отседнали. Това означаваше, че Народната партия е подготвила насрещна демонстрация. Разбрахме, че господин Махмут Есат и други личности също щели да направят изказвания. Чрез партията, също и с полицейска сила, искали да заведат народа на площада. Как-то всеки път, за тази цел щели да използват полицейски лодки и автомобили. Видели обаче, че и лодките, и автомобилите са изчезнали. Шофьорите, както и лодкарите, не пожелали да станат посредници в тази история.

- Виж ти, браво на хората!

- Най-накрая, някъде към два часа следобед пускат слух сред народа, че господин Фетхи изнася реч. Измамена по този начин, цялата дружна тълпа е завлечена на площада, където се изнасят речите. Обаче в момента, в който хората виждат, че вместо господин Фетхи, на трибуната стои друг човек, веднага се разотиват. По пътя на връщане правят демонстрации и точно пред сградата на Народната партия скандират: „Смърт на измамниците!“. Започват да хвърлят камъни по онези, които отвътре правят опити да им отговорят. След това депутатът от Народната партия Али Хайдар повежда хората към вестника на господин Рюстю - Анадола.

- Защо?

- Защото в броя си от онзи ден този вестник се е опитал да унижи народа на Измир. Когато стигат до сградата, скритите вътре полицаи започват да стрелят по демонстрантите, за да ги разпръснат.

- Стига де, тези да не са полудели! В този случай ли почина ученикът?

- Да, един от изстреляните куршуми е улучил четиринайсетгодишен ученик. През това време в хотела ние имахме среща с по-прогресивните хора на Измир. Внезапно една голяма тълпа атакува хотела. Беше крайно възбудена и яростна. Някои плачеха, други проклинаха, трети отправяха заплахи. Внезапно един възрастен човечец се отдели от тълпата, застана пред господин Фетхи и постави в краката му умиращото си дете, което беше държал в прегръдките си.

- Какво е това? Бяха ми казали, че вестниците пишат измислици. Господ да ги убие дано!

- Ето, това е курбан за вас - каза човекът. - Можем да да-дем и още, само и само да ни спасите!

- Горките!

- След това самият той се вкопчи в ръцете на господин Фетхи. Гледката беше покъртителна. Направо да настръхнеш, като сцена от пиеса на Шекспир. Потънал в кръв невръстен ученик издъхва в краката на господин Фетхи. Обгърнал ръцете на господин Фетхи, с изгаряща от болка душа баща мълви, че е готов да пожертва и другото си дете. Моли го: „Само да ни спасиш! Спаси ни от ръцете на тези жестоки измамници!“ Господин Фетхи го попита: „Вярно ли е, че някой е казал: Проклет да е Великият генерал !“ „Лъжа е! Всичко това са лъжи. Викаха точно обратното. Само един-единствен път, докато господин Фетхи си изнасяше речта, името на генерал Исмет бе споменато с неуважение.“ Господин Фетхи се ядоса и веднага отговори, като припомни за неговата всеотдайност.

- Значи, учителю, целият народ, от най-малкия до най-големия... Всички са искали спасение...

- Да! Не само народът, а и всички прогресивни хора, по-образованите са с нас. Още отсега четири от петте най-големи вестника в Измир са на страната на Свободната партия. Ако питаш мен, Джелядет, цялата Егейска област, или по-точно -цялата държава, е на наша страна.

Внезапно в един и същ миг и двамата погледнаха към портрета на Талят паша, който висеше на стената в дебела златна рамка.

И иттихадистът Садразам Талят паша сякаш остана смаян от това, че нещастният баща в Измир, чието четиринайсетгодишно дете бе убито от полицейски куршум, очаква спасение от бившия посланик в Париж господин Фетхи, който бе в опозиция, защото си бе поставил за цел да „накара бедния анадол-ски народ да плати със злато дълговете на османците“.

А адвокат Джелядет, смятайки, че всеки момент ще изпусне много голяма възможност, започна притеснено да мига. Да, учителят Агаоглу имаше право. Вече нямаше за какво да се чака, работата беше назряла. „Без да губим повече време, да правим каквото ще правим, да влезем в Свободната партия и да изчистим репутацията и.“

Всеки път, когато завиваше по тясната уличка в Галата, на път за кантората на адвоката Джелядет, доктор Мюнир, когото в медицинския факултет наричаха Масона, изпитваше чувството, че заживява във Византия, в онези дни преди хиляда години. Странното безпокойство, което изпитваше, се засилваше още повече при вида на старинната сграда, в която се намираше кантората. С течение на времето между големите камъни в стената се бяха образували дупки, всички издатини се бяха изтъркали и загладили. Дебелите железни крила на вратите силно бяха ръждясали - все едно някоя вечер, много отдавна, просто не са могли да ги затворят и оттогава до днес продължаваха да зеят така. В средата на мраморните стъпала от изтъркване се бе образувал улей. Трудно можеше да се разбере дали влагата, която дори през лятото се просмукваше до мозъка на костите, придава тази странна атмосфера в полумрака на входа, или пък малките, почти незабележими крушки, увеличават усещането за усойничаво място.