Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Заповядай, учителю - стана, протегна ръка и тръгна към него и точно в този момент забеляза куфара. - Откъде идваш? Само да не е от Измир!

- Идвам от Измир, господин адвокате! Току-що слязох от кораба.

- Абе, какво правихте там? Каква е тази работа? Вярно ли е това, което пишат по вестниците?

- Това, което пишат по вестниците... няма нищо общо с истината. Ти докога ще дремеш?

- Заповядай, седни! Как предпочиташе кафето?

- Не искам кафе. От сутринта досега в кораба изпих три кафета.

- Толкова сериозна ли стана вашата измислена словесна битка?

- Щом като е измислена, ти защо се оттегли? Господин Фетхи се обиди. „Как не го е срам, нашият човек не е достоен за прякора си - Лудия“, каза той.

- Като съм обявен за луд, не е казано, че съм луд за връзване. Редакциите на вестниците са били замеряни с камъни. Били скъсани снимките на министър-председателя.

- Какво значи „скъсани“? Стреляли са по тях. И какво от това? Трябваше да бъдеш там и да видиш всичко със собствените си очи.

- Смаях се. Този Измир, седем години след освобождението си да се опълчи срещу спасителите си... Как става тази работа? Умът ми не го побира!

- Откакто бе обявено, че се учредява нова партия, до днес от Измир се пишат телеграми до господин Фетхи, изпращат се делегации, канят го да участва в тях. Искаха да бъде учредена организация. Господин Фетхи се съпротивлява известно време. Измир настоя! Най-накрая попитаха генерал Ататюрк за мнението му по този въпрос. Според господин Фетхи той препоръчал да се отиде не само в Измир, а навсякъде, да се участва повсеместно в общинските избори, в цялата страна да се изградят организации. По този повод взехме решение да се организира посещение в Измир. Произнасяйки реч в Измир, господин Фет-хи щеше да отговори на речта на генерал Исмет в Сивас, защо-то, вземайки в свои ръце инициативата по тази история, генералът беше нападнал скалъпената програма на нашата партия. Две нощи работихме в дома на господин моллата в Бююкдере и подготвихме изказването. В деня, когато трябваше да тръгнем, господин Фетхи изяви желание да се включа и аз. Току-що бяхме минали Чанаккале, когато господин Фетхи дойде при мен и ми каза: „Вчера отидох при генерал Ататюрк да се сбогувам. На тръгване ме дръпна и тайно сподели с мен: „Министърът на правосъдието, господин Махмут Есат, ми е изпратил телеграма от Измир. В нея пише: Говори се, че господин Фетхи ще дойде в Измир, обаче народът е много настроен срещу него и ако дойде, може да бъде нападнат. Би било по-подходящо да не идва. Разбирам, че искат да възпрепятстват твоето отиване там, обаче ти ще го направиш. Само че ти препоръчвам да бъдеш предпазлив. Когато корабът се приближи до града, ако усетиш враждебност, не слизай на брега и ме уведоми по радиостанцията. Прецених, че е необходимо сега да си наясно с това.“

Корабът пътуваше по начертания маршрут. Измир се появи на хоризонта. Погледнахме с бинокъл. Народът се бе струпал на брега. Ами ако думите на господин Махмут Есат се окажат истина? Честно казано, без да го изричаме на глас, но и двамата изпитвахме притеснение. Корабът почти стигна до брега, а същевременно оттам стотици лодки се отделяха от пристанището и приближаваха към кораба. За добро или за зло? Докато нашите мисли бяха заети с този въпрос, от групата, която пътуваше в лодката, носеща се право срещу нас, започнаха да се издигат все по-силно, и по-силно мощни викове: „Ура! Да живее Великият генерал! Да живее господин Фетхи!“ Имахме късмет! Сега вече спокойно наблюдавахме града. Мога да кажа, че през този ден по домовете не бе останал нито мъж, нито жена. Както възрастните, така и младите, всички бяха дошли на брега. Цялото пристанище бе изпълнено с народ. Навярно всички чакаха кораба от сутринта. Съгласно заповедта, която бе получил, с цел да се изчерпа търпението на народа, капитанът докара кораба точно с три часа закъснение. Обаче хората не се бяха разотишли. Ако питаш за причината, според мен на народа му бе втръснало от „побоищата, от заплахите, от възможностите за печалбарство, по-точно от политиката, създаваща предпоставки някой да бъде купен“, на Народната партия!

- Стига де, учителю, това истина ли е? Да ти вярвам ли? Възможно ли е нашият народ да има такова разбиране, такова сърце?

- Джелядет, докато ти се чудиш дали да вярваш или не, цялата история ще свърши.

- Нали ти разказах... Тази история с парите... земята да се отвори дано и да го прибере, месеци наред го преследвахме. Правихме, струвахме и ето че краят му се вижда вече.