Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Добре де, как става тази работа? Господин Фетхи знае ли тези неща?

- Трябва да питаме него! Освен това господин Фетхи трябва да бъде попитан защо е направил споразумение да се заплатят със злато дълговете на османската държава. Също така трябва да бъде попитан и как е получил от кредиторите ни своите десет хиляди лири подарък за това, че е положил допълнителни усилия да се осигури успешното подписване на споразумението.

- Ама и ти ги дрънкаш едни! Бива ли така?

Таркан Пашаоглу за пръв път се намеси в разговора и заеквайки заговори:

- Може, не може, на нас какво ни пука? След като знаят какъв човек е този мъж... Да си разделят козовете. Аз ви предлагам да се възползваме от тази свобода и открито да пишем това, което знаем и чувстваме. Да ги критикуваме!

- Добре де, но нашето списание не е политическо. В него не може да се пишат политически статии.

- Обсъдихме този въпрос с Кадир. Ако използваме пропуските в закона, можем да правим много неща. Кажи, Кадир!

- Да! Можем да се възползваме от думата „идеи“ - списание за идеи. Можем да правим икономически, социални критики.

- Какво например?

Кадир погледна Али Таркан в очите. Той запелтечи:

- Например погледни къде живее нашият приятел Селим Нури. В развалините на едно медресе. Няма вода, няма дори тоалетна. Сега е лято и... както и да е. Селим изглежда в добро здраве. Как ще изкара зимата тук?

- Какво да правим? Да поискаме апартамент от господин Фетхи ли? - Селим Нури се бе закашлял и понеже заговори едва поемайки дъх, въпросът му прозвуча сърдито.

Таркан отговори, като изговаряше ясно всяка дума:

- Има толкова дворци, които са останали от султаните. Всички те са съвършено празни. Вече колко пъти ви казвам! Колко пъти вдигах шум - нека да поискаме да превърнем дворците в ученически пансиони.

Селим Нури свъси вежди. Стоеше загледан в земята и леко хапеше долната си устна. Всички мълчаливо очакваха да заговори.

- Забрави ли какво решихме, когато започнахме да издаваме списанието? Нали нямаше да искаме нищо за себе си. Обещахме си това. Дадохме си честна дума. За мен това място е напълно достатъчно, че дори ми е в повече. Ти превърна идеята да се направят от султанските дворци ученически домове в категорична позиция. Нито един дворец не може да бъде превърнат в пансион за ученици, ако не се преустрои напълно. Аз мислих много по този въпрос. Как ще се отопляват учениците през зимата в тези стаи с височина седем-осем метра без радиатори? Как ще се поддържа чистотата в подобни хамбари? Аз не мога да поддържам чистота тук, в тази малка като напръстник стая. Учебните заведения трябва да се строят пригодени за нуждите на учениците. В противен случай няма да може да се работи в тях, да се живее. - Селим се усмихна и сякаш щеше да каже нещо, от което се засрами, сведе поглед към земята, а после меко продължи. - И дворците, също като останалите държавни сгради, са неразделна част от независимата държава. Брънките, които ни свързват с историята ни. Те са произведенията на националната ни гордост, които могат да бъдат възприети със зрението. Ако вчера са били на султана, утре ще бъдат собственост на народа. Според мен, ако днес град Одрин е в пределите на родината ни, ние дължим това не на Енвер паша, дори не на Лозанския мир, а на джамията Селимие, построена от мимар [архитект] Синан. Докато Селимие стои там, и Одрин ще стои в пределите на нашата държава, докато всички ние заедно оцеляваме... Защото абсолютно никой няма да може да напъха на някое място Селимие, вече и никой варварин не би могъл да я разруши. Дворците, приятелю, могат да бъдат само музеи, пълни с произведения на изкуството. Останалото е демагогия. Съвсем не ни подхожда.

Устата на Селим пресъхна, той се закашля и тъй като никой не заговори, реши, че е време да закрие съвещанието.

- Ние списваме малко списание за литература. - Той хвърли тъжен поглед на списанията, които лежаха на стола: - Погледнете само... Колко мъчително, колко печално е това Куртулуш [Освобождение]. Ако трябва да бъдем честни докрай, ние не можем да го обвързваме с каквато и да било поквара. Нямаме право да отпечатваме дори собствените си стихове. Колко далеч сме от идеята да се присъединим към срамния отбор на Ариф Оруч.

- Браво, Селим Нури! Браво на чорумския храбрец! - каза Мурат, докато сърцето му биеше с преливаща от гордост обич.

Адвокат Джелядет избута с пръст очилата за четене чак до върха на носа си и намръщено погледна към посетителя. Кога-то видя, че това е професор Ахмет Агаоглу, се зарадва.