Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

И все пак Негово превъзходителство не те изпраща да направиш репортаж. И ти като журналист революционер изглеждаш така, сякаш не искаш истински задаващата се свобода. Като че ли ще и се противопоставиш.

- Това сега откъде го измисли?

- От това, което каза наскоро. Не каза ли, че макар да си журналист, по никакъв начин не можеш да се зарадваш на тази свобода, която идва?

- Да, после мислих по този въпрос. Аз съм революционер от Народната войска. Ако човек се обвърже някъде, се задължава.

- Не разбрах?

- Отказва се от някои свои права по собствено желание. Това крие две опасности. Първата е, че изглеждаш, сякаш от страх си свел глава пред натиска. И втората е по-лоша...

- Каква е тя?

- Да изглеждаш също толкова наивен, като безсрамниците и непочтените, които се облагодетелстват от режима на насилие. Помислих си и не...! Свободата, която е необходима на мен, не е свободата, която господин Фетхи казва, че ще донесе. Тази свобода е свободата, която казва: „Остави ги да правят каквото си искат“. Казано най-просто, това е все едно да се откажем от тоягите и камъните и да пуснем на свобода побеснелите песове. Аз искам свободата вътре в Народната партия. Да се изтеглят силите от посредничеството и от личното облагодетелстване, искам свободата, която ще донесе реформи на Народната войска. Свободата, която ще ликвидира крадците, посредниците. Свободата, която ще предостави промените на народа. Фалих Ръфкъ не каза ли нищо относно Свободната партия?

Кадир с притеснение се обърна към Таркан. Мурат се засмя:

- Не, по този въпрос нищо не съм говорил с Таркан.

- Щом като не си говорил...

- Не, не ми е казал нищо.

- Не е възможно. Ако нямаше намерение тези дни да говори, въобще нямаше да повдига този въпрос. Сигурно е споменал нещо. И да ви кажа ли какво е било то? Трябва да е рекъл: „Вероятно при зараждането на идеята за действията по създаването на Свободната партия голяма роля е изиграл отборът афераджии“. Според мен тази свобода е свободата, която атакува, за да може посредниците да превземат страната. Това е свободата на бандитите.

- Дори и да е така, не е ли възможно да се възползваме? Досега имаше само една партия. Използвачите, продавачите на влияние бяха в тази партия. Все още са нейни членове. Въпреки че вестниците се надпреварват да пишат разни неща, броят на депутатите, преминали в Свободната партия, не достига дори десетина. За да бъде изчистена Народната партия, също трябва свобода, не е ли така? Арената на свободата я оставихме на Ариф Оруч, подхожда ли на революционери като вас?

- Истина е... има я и историята с Ариф Оруч. Не бива да оставяме борбата за свободата в ръцете на такива като него, а още по-малко пък да падаме до тях в пълната с мръсотия яма, в която се намират те. Едно от нещата, които ме притесняват в тази спусната отгоре свобода, е Ариф Оруч. Ти познаваш ли този човек?

- Не. Пише. Чета го. Пише смело. Ако погледнеш, не пише систематично, но... наистина е смел.

- Не бива да поставяме на една плоскост всички, които пишат много смело по време на опасните междуособици. Най-страхотните сред тях се оказват предатели, шпиони, продавачи на човешка плът. Оказва се, че са предатели, които са превърнали в своя професия продажбата на приятелите си.

- Ариф Оруч от тях ли е?

- Така се говори. Народният представител от Урфа господин Али Саип го е казал в парламента. В трудните години на борбата една група пътувала от Истанбул за Анкара и докато били в Кефкен, Ариф Оруч подканил Ипсиз Реджеп: „Тези имат трийсет хиляди жълтици. Ела да ги накълцаме и да им вземем парите.“

- Не е за вярване! След като се знае, че е казал това, защо не е бил наказан?

- Нямам представа. Говори се, че обесил тринайсет хиляди и петстотин души в Независимия съд. Докато не се разбере самоличността на тези хора, както и причината, поради която са обесени, няма да стане ясно защо такива като Ариф Оруч не са увиснали на въжето. По всяка вероятност е преценено, че става за работа в тези объркани времена.

- Умът ми не го побира!

- Прав си, но господин Али Саип сочи и свидетели... Сети ли се кой е този господин? Онзи, който обеси най-много хора, един от най-безмилостните прокурори в Независимия съд.

Свидетелят когото посочва, бил господин Хюсеин, един от собствениците на Новото кино. Този, който ми го разказа, е отишъл и се е видял с него. Господин Хюсеин разказал следната история: „Ние решихме да отидем в Анадола. Срещнахме се при теккето на бекташите в село Мердивенкьой. В първата група бяха главният редактор на вестник Танин - Мухиттин, и господата Садри Етем, Кемал Рагъп и Ахмет Енсари. Втората група се състоеше от секретарите, отговорни за организацията Единство и прогрес , господата Вехби, Селяхаттин, Али Ихсан, беше и моя милост.“ Сети ли се кой е господин Али Ихсан? Наричат го Ихсан Артилериста. Когато беше министър на Военноморските сили, Върховният съд го призова и осъди заради историята с „Явуз-хавуз“. Този също беше един от жестоките председатели на Независимия съд. Господин Хюсеин продължи така: „А третата група се състоеше от капитан Риза и свитата му. През онази нощ потеглихме на път... Когато на втория ден се срещнахме, видяхме, че там са също Ариф Оруч и Назиф Низаметтин. Вървяхме пеша и когато стигнахме в Кандъра, заради въстанието в Болу, ръководено от Анзавур, намерихме пътя от Измитския залив до Черно море затворен. Ето защо бяхме принудени петнайсет дни да чакаме в Кандъра. По това време в Кандъра се присъединиха отрядът на капитан Йомер и Кючюк Арслан. Когато видяхме, че и Кандъра е в опасност, отидохме на остров Кефкен. Тази част на крайбрежието бе охранявана от отряда на Ипсиз Реджеп. Капитан Йомер дойде при нас и ни обясни, че Ариф Оруч е казал на Ипсиз Реджеп: Тези имат трийсет хиляди жълтици. Ела да ги накълцаме и да им вземем парите! Всички, които са били там, са го чули. След този случай изгонихме Ариф Оруч и по-късно, когато го срещахме в Анкара, дори не го поздравявахме“ - и накрая той довършил разказа си с думите: „Сега идва свободата и най-великият пример за това е Ариф Оруч“.