Като награда за служба към Родината на Негово превъзходителство Великия генерал Мустафа Кемал Ататюрк са дарени един милион лири.
Може би някои от подписалите го имаха съвсем добри намерения. Не беше ли обичай и при англичаните да се награждават с пари великите командири? После Мустафа Кемал щеше да прави реформи и да организира голяма партия, която да укрепи и пази реформираната система. За това трябваха пари.
Все едно ни бяха простреляли право в мозъка. Сякаш победата и цялата и слава и достойнства бяха изнесени за продан. По времето на реформите на Народната войска, от името на английската интелигенция, на генерал Ататюрк бе обещана голяма парична сума и вила в Италия, при условие че се оттегли от ръководния си пост. Това пак беше нещо подобно. Това означаваше в първите дни на историята на революцията да убият великия Мустафа Кемал Ататюрк с най-долното покушение.
Без да се замислим дали генерал Ататюрк има представа, ние го потърсихме и открихме в кабинета на председателя. Хамдуллах Супхи развълнувано се опита да сподели общата ни болка. Генерал Ататюрк отговори:
- Нямам никаква представа за това, което говорите! Каква дързост! Намерете ми този, който ви е отправил предложението!
Нареди да го доведат и сериозно го наруга.
Олекна ни на сърцата.
Обаче онези, които по време на партията Единство и прогрес копнееха да спечелят влияние, или пък в дните на парти-занството на Народната войска бяха опитали насладата от вкуса на грабежите и спекулата, бяха при генерал Ататюрк и в парламента. Знаеше, че на голяма част от тях въобще не им пукаше за революционните промени. Депутатството стигаше да се изхранва човек, малко или много си беше длъжност на заплата. Тези, които гледаха на работата само като идеалисти, забравяха всичко пред желанието да участват в борбата за създаване на една нова „западна“ Турция и ново общество в тази Турция. Единственото нещо, което си спомняха онези, които не изпитваха това вълнение, бе търговията с авторитета им. Единственият им капитал, от който можеха да изкарат пари, беше влиянието им.
Като всяко дете от бедно семейство, генерал Ататюрк бе живял доста безпаричен ученически и офицерски живот. Заплатата му никога не стигаше да покрие всичките си разходи. Животът му бе станал малко по-спокоен, когато зае висок ръководен пост. Същевременно нито бе продал, нито бе дал под наем идеите си и политиката, която следваше. Дали щеше да успее да възпре търговците на гласове в обкръжението си, които несъмнено щяха да разклатят уважението към него?
Един от първите скандали на новото време бе инцидентът с контрабандата на арменците. Истанбулските вестници бяха написали, че двама богати арменци тайно се промъкнали в Истанбул, за да възвърнат стоката си. Те бяха посочили, че съучастници в извършването на тази контрабанда са няколко приятели от „работния комитет“ на генерал Ататюрк. Това, че тези двама арменци са дошли в Истанбул и че след като историята се бе разчула, отново са се измъкнали, бе истина. Не стана ясно кой беше виновен. По едно време един стар офицер, който на-времето се занимаваше с политиката във войската, а генерал
Ататюрк никак не го обичаше, се появи по улиците на Анкара. Генералът се усъмни и попита:
- Каква работа има този човек в Анкара?
Макар да се говореше, че обикаля, за да се занимава с комисионерство, някои мърмореха:
- Значи ние ще изстрадаме всички несгоди на борбата, а те ще спечелят парите!
Ако в страната ще се върши някаква работа и от нея ще се получава каквато и да било комисиона, защо докато съществуват приятелите и познатите на генерала, се оставя тази печалба да бъде заграбена от враговете му и от неприятелите на режима?
Първата проява на поквара бе да бъдат изнудвани онези, които идват да си потърсят работа в Анкара. Човекът или трябваше да стане съдружник на онези, които успяваха да постигнат своето при податливите министри, или пък да дава част от заработеното си. Онези, които не бяха турци, трябваше да се „маскират“ като жители на Анкара. Няколко примера станаха повод мълвата, че в Анкара можеш да си намериш работа само чрез посредничеството на влиятелен депутат, да се разпространи с нечувана бързина.
Един ден седях във вестник Народовластие. Чешкият посланик, който бе наел къщата ми в Чанкая, дойде да ме види. След като си разменихме любезности, ми каза:
- Знаете нашата фирма Шкода. Нашият представител в Турция е господин Сабур Сами. Според това, което ни каза, тъй като самият той няма политическо влияние, няма да може да движи нещата на фирмата. Препоръчаха ми на негово място да намеря някой, който има силно политическо влияние тук. Сетих се за вас. Вие оглавявате вестника на Негово превъзходителство великия Ататюрк. Моля ви, бихте ли приели тази мисия?
Читать дальше