Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

На третия ден, докато обядваха с маслини и хляб под дебелата сянка на смокинята, на вратата се появи една възрастна жена. Очилата и се бяха свлекли чак до върха на кривия и нос, и макар да беше силно приведена, стана ясно, че е огън жена. Удари бастун в земята и избухна:

- Я ме погледнете! Откъде сте дошли? От вакъфа ли сте?

- Правилно се досети, майчице, ние сме от вакъфа. При това сме от екипа на ръководството на вакъфа. Защо питаш? Имаш ли нужда от нещо?

- Чу се, че неотдавна са го затворили. Вчера казаха, че пак са го отворили. Нищо не разбирам!

- Ами, няма как да разбереш, това са работи на правителството. И да го разбереш, какво от това?

- Така е, така е... Нека Всевишният да пази правителството ни от падение!

Възрастната жена зареди молитви и си тръгна.

По пладне един мъж, който беше сляп с едното око и затова гледаше като кокошка настрани, се облегна на вратата... По всяка вероятност не дочуваше, тъй като постави ръка зад ухото си и попита:

- Вие при кой от пожарите изгоряхте?

- Ние, бащице... пожарът, при който изгоряхме... е големият пожар лани в Коска...

- Не мина ли доста време? А къде бяхте досега?

- Бяхме в друго медресе. После ни посочиха това място.

- Къде ви е домочадието? Не виждам жени и деца.

- Някои още не са пристигнали, а други, нали са бегълци или изселници, сме ги скрили.

- Вижте какво, да не превърнете това място в свърталище. Ако не спазвате нормите на поведение, няма да се разберем. В тази махала не искаме неприятности.

- Добре, бащице! Нали и ние избягахме точно от неприятностите.

На следващата сутрин най-напред дойде пазачът, а после и кварталният полицай, който говори доста неразбрано. Започна предпазливо, повеждайки разговора към разбирателство, като го свърза с проблемите по оцеляването, а накрая реши да обърне нещата на молба. Сподели, че онези, които идвали в Медресето на съдията джамбазин, все пак малко или много подпомагали пазача и полицая... Ако решат, че искат да живеят спокойно, или по-точно, ако решат да направят доброволно едно добро дело... Да се знае, че щяло да бъде много добре, ако всички се придържат към старите порядки.

До този момент Рюстемшах се забавляваше с посетителите, но сега за пръв път настроението му се развали. Дори да беше го показал някак, полицаят със сигурност нищо не беше разбрал, защото на следващия ден отново дойде и каза:

- Господин комисарят иска...

Всъщност комисарят първо решил да каже нещо като „Ре-волюция-меволюция...“, но после обяснил, че е задължително от време на време да ги посещават пазачът и кварталният полицай.

Ако се съдеше по приказките му, неговото намерение беше официално да изнудва.

По пътя Рюстемшах Къркбирин от Невшехир много сериозно беше премислил нещата и дори беше намерил изход от ситуацията. Селим веднага щеше да прескочи до Ялова, да вземе шофьора от двореца, своя земляк Дадал, и да го доведе тук... Щеше да го заведе при комисаря.

- Вече... как ще приключи тази работа и аз не знам, приятелю Селим! На пияния комисар ще му се пръсне жлъчката от страх, и ако вземе, че умре, то вината ще си е само негова.

Шофьорът от двореца господин Дадал от Чорум влезе в полицейското управление и застана срещу комисаря, което се превърна в истинско събитие и се разчу из всички отдели.

Тъй като клетият комисар не беше наясно с каква неприятност се е сблъскал, се подведе по селския вид на господин Дадал и започна да се кара.

- Какъв си ти? Какъв ти е проблемът?

Откакто бе станал шофьор в двореца, Дадал се бе научил как да се държи и много добре знаеше какво трябва да прави, за да защити своите земляци.

- Ето, това е шофьорска книжка! Ето, това е личната ми карта! Ето, това е картата ми за градския транспорт! Това по всяка вероятност ти е познато - карта на тайните служби за сигурност! Това е разрешителното ми за оръжие! А това е пъргавият пистолет, който нашият велик генерал Ататюрк със собствените си ръце постави на кръста ми.

- Леле, господине, братко!

При тези думи комисарят отскочи встрани и се вторачи в пистолета, сякаш на масата му бяха поставили отровна змия.

Дадал с удоволствие му смигна.

- Ако питаш за мен, комисарю, братко, наричат ме господин Дадал, шофьор на двореца. Ако не вярваш, завърти телефона, намери Ялова и поискай двореца.

- Моля за извинение, братко, заповядай, на твоите заповеди! Заповядай, влез... О, Господи, не може! Не може да си тръгнете преди да изпиете кафето си...

Ето по този начин Селим Нури и неговите състуденти се нанесоха в развалините на Медресето на съдията джамбазин. Тъй като полицаят не можеше да пази тайна, вестта, че момчетата имат контакти с двореца мигновено се разнесе из махалата. Онези, които се бяха настроили да говорят неща като: „Може ли така, в самостоятелна махала да живеят отбор ергени? Има млади момичета, млади булки...“, прехапаха език и останаха със здраво заключени уста. Постепенно двете страни се опознаха и обикнаха. Когато по домовете се готвеха вкусни гозби и се събираха за годежи, сватби, церемонии по обрязванията, за обитателите на медресето се отделяше храна и някой изтичваше да им я занесе.