Йордан Йовков: Кръстопът

Разнообразен и пъстър живот може да се наблюдава в ония етапни пунктове, които са близо до фронта. Всеки ден се извършва редовен прилив и отлив като на някое голямо море. Етапните пунктове — това са неизбежните фокуси, в които се събира движението от много пътища, задържа се при тях за повече или по-малко време и след това отново се подхваща в най-разнообразни посоки. Войници, които се завръщат в частите си, без да знаят още добре де ще ги намерят, ешелони и огнестрелни паркове, ранени, пленници, отделни хора и команди, изпратени някъде по служба, случайни пътници и арестанти — цялото това множество непременно ще се отбие в етапния пункт. Там всеки ще намери подслон през нощта, ще почине, ще се огрее, ще бъде най-точно упътен, може би ще научи последните новини и, което е най-важното, ще има и хляб.

В Добруджа посоката на пътищата не се определя от естествената проходимост на местността в една или няколко само посоки. На всяка крачка тук се пресичат и се разделят безбройни пътища, които бог знае къде водят. Еднообразието на безкрайното поле приспива и най-изострената наблюдателност, окото не намира по какво да се ориентира и не един пътник тук посред бял ден се е въртял с часове, като в магьосан кръг. А войната сякаш е увеличила още повече разстоянията, като е направила полетата безлюдни и пусти. Затова всеки етапен пункт се догонва и очаква като оазис сред пустиня. Тия, които пътуват тъдява, имат точно отмерено време, не твърде лека участ и почти всякога — някое категорично и строго задължение. А упътване, сведение за каквото и да било, подкрепа, храна — всичко това може да даде само етапният пункт.

И нищо друго не говори тъй красноречиво и ободрително, както пътепоказателите, които са поставени по тия безбройни пътища. На високи върлини, забити в земята, стоят дъсчени табели с всякакви надписи: български, немски и турски. Някъде, непокътнат още, може да се прочете и руски надпис: „На етап“. Всички тия надписи са кратки, но са изразителни и говорят много: една стрелка, която никога няма да заблуди, после точното число на километрите, които остава да се изминат. Ония, които познават отблизо войната и са преживели не едно скитничество из непознати краища, знаят с какво упование и с какво облекчение се прочитат тия надписи. Някаква невидима ръка грижливо сочи пътя и сякаш някой с трогателно участие прошепва: „Уморени сте, измокрени и гладни. Чакате да научите нещо, което не знаете и ви измъчва. Ей по тоя път! Още малко. Близо е — и там всичко ще се уреди.“

Пренощувах в етапното комендантство в Кубадин. На сутринта, в едно много късо време можах да видя картини, които остават незабравими. Отчетливо и ярко войната хвърляше в тях и блясъка, и сенките си, показваше сложния механизъм на исполинските си усилия и тия дълбоки промени, които никоя друга стихия не е в състояние, да направи.

Цялото пъстро множество, което беше пренощувало тук, се събуди и се готвеше да продължи пътя ся. Минава унгарски хонвед. Той езди хубав червен кон и върху рамената му с отпуснати ръкави е наметната синя венгерка, обшита с черни кожи. Още сънният татарин, като наднича от вратата на хижата си, учуден следи тоя конник, който му се струва като някое фанта-стично видение. Никога няма да разбере той отде и как е дошел по тия места. Пред комендантството се нареждат пъстроцветни групи. Всеки, преди да тръгне, ще получи хляба си. Най-напред стоят група наши войници, които отиват към фронта. Струват ти се извънредно познати и хиляди пъти виждани тия флегматични някак лица, малко тежки движения, под които веднага проглежда тая хладна разсъдливост, упорита и спокойна самоувереност, която навсякъде ги отличава. Близо до тях се нареждат и десетина турски войници. Те вече са получили точно упътване де ще намерят корпуса си. Тяхната редица е безукоризнено правилна и всеки един високо и старателно произнася името си, преди да получи хляба си. Изплашени и смутени, тихо се изправят и трима турци, селяни от Добрншко. Заловени са без документи. Никой, разбира се, не вярва, че са тръгнали по работа, както уверяват. На лицата им стои огорчението, че наивно са повярвали ония които преди тях са дохождали за плячка.

Малко настрана е построена голяма група руски пленници. Това са повече млади хора, уморени и бледи. Едни са с фуражки, други — с високи бели калпаци. Пленени са в последните сражения, но между тях има и такива, които още недоумяват и не могат да разберат как се е случило да попаднат в неприятелски ръце.