Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

Бяха минали двайсет дни от основаването на Свободната партия и първото безпокойство донякъде бе преодоляно под въздействието на острия език на Ариф Оруч във вестник Ярън [Утре]. Притесненията постепенно намаляваха и броят на хората, отбиващи се в новооткрития център на Свободната партия, област Истанбул, който се намираше в Назлъ хан в квартал Галата, постепенно се увеличаваше. Продажбите на вестник Ярън бързо нарастваха, бяха стигнали нечувани размери. Университетите вряха и кипяха, съвсем видимо и ясно студентите се деляха на две групи. Много голямо влияние за това разделение на младежите имаха преподавателите им, които ги насърчаваха.

Селим Нури и колегите му, с които издаваха списанието, се възползваха от почивните дни в края на седмицата и се събраха под гъстата сянка на смокинята в двора на Медресето на съдията джамбазин. Събранието бе поискано от колегата им Тар-кан, или така наречения Пашаоглу [Син на пашата]. При това не беше синът на някой от старите паши, а един от синовете на последния паша преди революцията. Али Таркан поддържаше идеята, че във връзка с новата ситуация, появила се след създаването на Свободната партия, трябва да се даде различна насока на списанието, което издаваха. Беше решил това заедно с Кадир, който беше стажант в кантората на адвокат Джелядет, и затова бе извикал колегите си на събрание. Тъй като самият той леко заекваше, щеше да говори Кадир, а Мурат щеше да представлява останалите акционери.

Трима от колегите, които живееха в Медресето, въпреки че учеха във Факултета по литература, нямаха особено голямо влечение към писането, стихотворенията, разказите, дори и четенето. След като си вземеха дипломите, те щяха да станат учители в гимназията и да преподават литература. След молитвеното измиване единият отиде на петъчна молитва, а другите - както правеха всеки петък, се запътиха към домовете на богатите си земляци, за да обядват вкусни гозби от техния край. Само за един безплатен обяд извървяваха на отиване и връщане двайсет километра, и петдесетте куруша, които спестяваха, след това ги даваха накуп, тъй като на всеки три месеца подменяха подметките на обувките си. Колкото до Рюстем-шах Къркбирин, той беше против издаването на каквото и да е списание.

- Приятели, на този свят има нещо, наречено разделение на функциите - казваше той. - Единият е писател, другият читател. Ако ще пишеш, ще пишеш книги, че да се разбира това, което искаш да кажеш? Да не говорим за стихотворение.

Не беше ясно кога си учи уроците и кои книги е прочел, защото от сутрин до вечер, а и нощем, чак докато затворят кафенетата, играеше карти. Макар да знаеше една-две типично турски игри, имаше много голямо желание да играе и тези, които му бяха напълно непознати. Въпреки че се хвалеше как изкарва прехраната си от играта на карти, от тефтерчето, в което си водеше сметките, в края на месеца излизаше, че е на загуба.

Когато колегите се събраха, Селим Нури взе тефтера със сметките от разпространението на списанието до този момент, които представляваха шест страници, плика с фактурите и квитанциите и се присъедини към тях. Името на списанието бе Куртулуш [Освобождение]. Под името бе изписано: Списание за литература, изкуство, идеи - Издава се всеки месец на петнайсето число. Тъй като средствата им бяха доста ограничени, на корицата и в книжното тяло нямаше никакви снимки. В края на текстовете поставяха специални мотиви, изоставени в печатницата, за да бъдат изхвърлени. Повечето от тях от многократната употреба се бяха изтъркали или захабили. За тази неприкрита мизерия допринасяха както бедността, така и липсата на опит, която се появи заедно с новите букви. Линотипери, работили четирийсет години, се оказаха сред чираците. Никой не знаеше кой и откъде беше намерил и така бързо бе донесъл непознатите нови букви, повечето от които бяха толкова използвани, че можеше да се смятат за негодни. Различните шрифтове букви бяха разбъркани. В пощенските колети, с които пристигаха, от някои букви имаше дори по-голям брой от необходимия, а от други изпращаха толкова малко, че бяха крайно недостатъчни. Все още новите букви стояха някак неугледно по страниците. Затрудняваха линотиперите и се получаваше така, че една работа, която може да се свърши за час, се удължаваше на десет часа. Правописните грешки, които и преди не можеха да бъдат коригирани, с новите букви придобиха застрашителни размери. Тъй като корицата на Куртулуш, както и книжното му тяло се печатаха на най-нискокачествената хартия, с възможно най-лошото мастило, то визията му беше съкрушителна. Издаваха се хиляда бройки, като макулатурата никога не падаше под сто и петдесет и така онези, които ставаха за четене, всъщност бяха около осемстотин и петдесет, осемстотин и трийсет броя.