Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

Гаази паша – „Генералът победител“. Така е наречен Мустафа Кемал (19.V.1881–10.XI.1938) след битката при Чанаккале, където е ранен. Фамилното име Ататюрк – „Баща на турския народ“, получава след приемането на закона за фамилните имена в Република Турция на 21 юни 1934 г. До днес никой друг не носи тази фамилия. Тя е единствена. Тъй като действието в романа „Кръстопът“ се развива през 1930 г. и все още в Република Турция няма фамилни имена, наричат Мустафа Кемал Ататюрк само Гаази паша, както е познат на турския народ и до днес.

В българския превод за удобство е използвано популярното в наши дни име на бащата на модерна Турция.

Мурат развърза вратовръзката си и я метна на масата, а после нави ръкавите на ризата си. Тъкмо се бе върнал от обяд и реши, докато си изпие кафето, да разгледа купчината листове, които постави пред себе си.

Най-отгоре бе макетът на първа страница - осем празни колонки, няколко различни по размер четириъгълници, показващи местата на снимките, които трябваше да се поставят тук-там в тях. И вътрешните, и външните новини бяха съвсем малко и не особено важни. Бюлетините на Анадолската агенция... се получаваха по телефона, после коментираха новините из кафенетата и за да не приличат една на друга, упорито ги разбъркваха, докато най-накрая се превръщаха в абсолютно безсмислени различни информации.

Ставаше ясно, че утрешният съботен брой на вестник Ва-кит с дата 9 август 1930 година отново ще излезе без водещо заглавие. Да, всички вестници страдаха от липса на новини. Обаче в страната имаше бунт. От два месеца се водеха боеве в планината Арарат.

Всъщност като се замисли, на Мурат въобще не му пукаше дали вестниците ще излязат с водещи заглавия или без тях. Една нощ седмично заместваше секретаря, който беше в отпуск. А никак не обичаше секретарската работа. За негово облекчение, откакто започна да пише репортажи, се отърва от пунктовете и цицерите, от сметките за това дали „текстът е малко, или текстът е много“.

Вятърът духна през прозореца, близна като огнен език лицето му и след полъха на тежката топлина на нощта изпита чувството, че някой безшумно се е промъкнал зад него. Всъщност вместо да започне захлаждане, с напредването на нощта жегата ставаше все по-непоносима. „Уффф, тук заприлича на нажежена пещ.“ Това усещане вероятно се създаваше от подовата настилка в помещението на секретариата, както и от тавана му, изработен от облицовъчен камък.

Погледна часовника си. Беше девет и половина. Скоро щяха да започнат да пристигат последните бюлетини от агенцията. След около час-час и половина и първа страница ще започне да се печата. Надяваше се все някога тази вечер работата да приключи благополучно. „Трябва да се обадя на колеги от вестниците... да се поразтъпчат край Босфора... То, тази нощ, преди да започне сутрешното захлаждане, няма да се ляга...“

Отправи поглед към часовника на стената, закаченото под него сако, шапката... телефона върху масата, поредицата книги на шкафа със стъклени витрини. Всички предмети сякаш бяха изгубили своята твърдост, бяха се размекнали по местата си -приличаха на желе.

Започна да разглежда листовете пред себе си. Във вчерашния брой на вестника бе съобщено, че ще бъде публикуван пълният текст на доклада, свързан с начина на събирането на финансовите средства, поръчан на чуждестранен специалист на име Мюлер. Колко души щяха да се заинтересуват от доклада на мосю Мюлер? Колко души ще го прочетат и колко от тях ще разберат нещо?

Тъй като бунтовниците се бяха възползвали от територията на Иран, Мурат предложи на шефовете си веднага да го изпратят там, за да прави репортажи, още преди бунтът в планината Арарат да бъде потушен. Те го намериха за много подходящо, зарадваха се и се задействаха да вземат необходимото разрешение. Макар двамата депутати от най-многочислената група - от Републиканската народна партия, отделно приближените на генерал Исмет, господата Хаккъ Тарък и Асъм, които почти всяка вечер бяха на трапезата на генерал Ататюрк, министър-председателят генерал Исмет... може би и дори самият генерал Ататюрк, да не виждаха никаква опасност в един такъв репортаж, те по никакъв начин не можаха да преодолеят категоричния отказ на маршал Февзи Чакмак. Причината не бе тайна - объркването в тила на армията. Фактът, че месеци наред бунтът не можеше да бъде потушен, не показваше ли, че има някакъв проблем? Как може да се скрие една толкова явна истина? И защо?