Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

Започна от петъчния брой от 1 август 1930 година. Четеше само заглавията:

„Приятел ли ни е Иран или враг?“, „Поведението на Иран във връзка със събитията в Арарат - като персийска сабя!“, „Абдулхамит е отговорен за бунта в Арарат“.

- За какво се разсмя, Мурат?

- От доста време се търси кой е отговорен за бунта в Арарат и ето че най-накрая е намерен, колко хубаво!

- А-а-а, това е историята с Абдулхамит. Великолепна е.

Кафеджията донесе кафето, сервира го и каза:

- От Хъдър ага са.

Селим толкова се смая, че попита:

- Не може да бъде! Да не би нашият Хъдър Ефрейтора да е спечелил на комар?

Мурат поклати глава:

- Нещо много по-важно. Твоят земляк се зарадва, че сме обявили война на Персия.

- Не разбрах!

- И аз!

Мурат се върна към заглавията:

„Турско-иранската дружба е в опасност“, „Връчиха ни нота“, „Сто петдесетгодишни мъже искат да си напъхат носовете в събитията в Арарат“.

До това заглавие бе поместена документална снимка на Ре-фик Халит. „Очевидно между стоте петдесетгодишни този има най-голям нос, щом нашият секретар е преценил, че е подходящо да помести снимката му!“, си помисли Мурат. Заглавията продължаваха да се нижат, случайни и бездушни: „Независимост за една шепа кюрди - Иран е отговорен - Външният ни министър: Не сме подавали нота. В преговори сме с Иран“.

„Избиването на бунтовниците в планината Арарат със сигурност продължава - Съобщение на агенция „Интелиджънс“ във връзка със събитията в Арарат:

Четвъртък, 7 август 1930 година

СИТУАЦИЯТА НА ИЗТОК: ТОЗИ СЛУЧАЙ НЕ Е РЕТРОГРАДНА ГРУБОСТ, ТОВА Е ОТМЪЩЕНИЕ И БУНТ ЗА НЕЗАВИСИМОСТ“

- И да се върнем на днешния ни петъчен брой, 8 август... Виж какво сме написали! Едно заглавие, извадено от статията на някой си Л. Друмонд Хай:

„ВЪСТАНИЕТО НА КЮРДИТЕ Е БУНТ НА ФАНАТИЧНИЯ КЮРД СРЕЩУ ПОЕВРОПЕЙЧ-ВАЩИЯ СЕ ТУРЧИН“, „ПРЕЗ 1927 ГОДИНА ДРУЖЕСТВОТО ХОЙБОН Е УТВЪРДИЛО НЕЗАВИСИМОСТТА НА КЮРДИТЕ И ЗА ВРЕМЕНЕН ЦЕНТЪР Е ИЗБРАЛО СЕЛО АВА В РАЙОНА НА АРАРАТ“, „ЕДИН ОТ ЛИДЕРИТЕ НА КЮРДИТЕ - ЕМИР СЮРЕЙЯ, Е ЗАЯВИЛ, ЧЕ ВОЙНАТА МЕЖДУ ТУРЦИТЕ И КЮРДИТЕ ЩЕ ПРОДЪЛЖИ, ДОКА-ТО КЮРДИТЕ ПОСТИГНАТ ЦЕЛИТЕ СИ...“

Мурат неочаквано вдигна ръка:

- Готово, колега, новината, която променя първа страница, е историята с бунта в Арарат.

- Откъде разбра?

- Генерал-маршал Февзи заминавал на изток.

- Ти не прочете ли днешния вестник?

- Прегледах го... Какво има?

- Този поход се отложи...

- Добре. Прав си, отложен е. Това означава, че новината, която ще донесе шефът, не е свързана с бунта. Гледай, гледай, председателят на Народното събрание генерал Кязим също е в Истанбул. Направили са обиколка в града, след това са отседнали в хотел „Токатлъян“ за кратка почивка. И по този начин са дали новина за първа страница на вестника ни... Още по-важната ни новина... Кралицата на красотата Мюеджел не можела да отиде в Америка, тъй като нямала пари. Упрекваме общината, че не може да и намери средства... Работата по кадастъра ще приключи след сто години... Анкарските телефони ще бъдат свързани с тези в Ялова... Леле, леле-е-е... Щяла да бъде подобрена породата на ангорските котки и размножаването им щяло да бъде увеличено... По всяка вероятност за износ...

Колегата му сухо се закашля и той се притесни:

- Какво има? Болен ли си?

Селим присви късогледите си очи и се опита да се усмихне:

- Не, не!

- Като е не, защо кашляш? Да не си се простудил?

- Не зная! - Продължаваше да кашля и да преглъща. - Изпотявам се, стоя на течение... Да, сигурно съм се прос...

На Мурат му се стори, че само за няколко дни вратът на Селим видимо се е издължил, раменете му са се повдигнали, а гръдният му кош е хлътнал. На страните му имаше руменина като на болен от малария по време на треска. Устните му бяха сухи... „Селим май е под голямо напрежение... Изглежда много уморен. Да не се е влюбил в някоя от факултета? Ако имаше нещо такова, нямаше ли да го каже? Не би казал. Не обсъжда личния си живот с приятелите. Хората около мен постоянно се оплакват, но не и Селим.“ Макар Селим да беше от самия Чорум, Мурат имаше чувството, че той идва от някое планинско село, от безлюдно място, където няма жив човек... И това усещане се пораждаше най-вече заради силата на характера му.

Селим работеше много. Работеше в пъти повече от най-работливите хора, които Мурат бе срещал досега. „Това неговото не може да се нарече просто работа. Полага всевъзможни усилия, старае се... При това още от седемгодишен до ден днешен... Тринайсет години, без да знае какво е умора...“