Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

През един злочест вторник на месец септември 1754 година силно земетресение разлюля Истанбул и продължи шест дни и шест нощи. Пукнатината напълно се разтвори и се образува дупка от десет метра, която заприлича на бездна. Още пет от килиите се откъснаха и срутиха, а между стените на Фатих джамия се образува цепнатина, през която спокойно можеше да премине човек.

След дванайсет години, през месец май на 1766 година, една сутрин рано-рано Истанбул отново бе разлюлян от земетресение и както при предишните, при първия трус бяха засегнати Фатих джамия и Медресето на съдията джамбазин. Този път кубето на джамията напълно се срути, а от училището бяха разрушени още две килии.

По този начин Медресето на съдията джамбазин съвсем се смали, превърна се в учреждение, за което не се налагаше настоятелите му да правят разходи по поддръжката. И какво от това, след като през 1775 година памукът в магазина за юргани се подпали и застроените наоколо дървени къщички изгоряха, не останаха нито настоятели на имота, нито сметки, нито книги...

По тази причина на 10 юли, вторник, 1891 година, по време земетресението, известно в историята като Територия на голямото движение, което накара цял Истанбул да изтръпне в ужас, никой не обърна внимание на това, че останалите 14 килии от Медресето на съдията джамбазин се изравниха със земята. Тъй като един от преподавателите молли остана под отломките и почина, останалите се разбягаха и никога вече не се върнаха на мястото на разрушенията. Подпорните греди на входната врата, шестте килии и направените от дебели дъбови дъски крила на вратите, така както бяха паднали, си останаха да лежат на земята. С времето по покривите на килиите порасна трева. Смъртоносният огън заличи след себе си всички къщи, превърна отломките от медресето, останали на мястото на пожара, в купчина камъни, и завинаги го заличи. По време на първоначалното си объркване някои от хората, чиито домове изгоряха, се опитаха да се приютят в здравите килии, обаче тъй като нямаше тоалетни и бездната отзад им се видя опасна за децата им, веднага се отказаха. По едно време започна да идва семейството, което переше прането на самотните и ергените. Това бяха майка и син, снахата и невръстната и сестра. Лявото око на мъжа проблясваше, а с десния крак накуцваше. Тъй като сутрин рано нарамваше огромен кош, беше или кошничар, или събирач на парцали... Не минаха и няколко месеца, и възрастната жена започна нощем да сънува духове и демони, които и говореха. С времето тези видения зачестиха. Бяха тежки мобилизационни години, в махалата не бяха останали мъже, затова духовете и демоните обикаляха между махалите. Младите жени нямаха никакви възражения, обаче веднъж през нощта един от „духовете и демоните“, облечен във войнишки дрехи, в старанието си да не попадне на някоя баба, беше объркал къщата и излетя от „любимата си“, като по време на полета си крещеше: „Ах, мамицата му, натаковал съм вещица“.

Това го чу кошничарят. На следващия ден напълни част от вещите в кошницата, завърза и два вързопа за жените, тръгна си и никой повече не го видя. Жителите на махалата се зарадваха: „Ура-а-а! Мръсотията се изчисти!“

Със създаването на републиката, с вятъра на спасителните промени настъпи и реформата за закриване на медресетата. В Истанбул имаше 178 медресета, с общо 2300 килии, 63 читални и 17 библиотеки. И тъй като Медресето на съдията джамбазин влизаше в това число, въпреки че представляваше интерес -каква част от тези училища реформата е заварила като място за приютяване, се каза: „Проклетата и бройка на медресетата! Да отиде в ада дано!“ Всички действия, които бяха извършени спрямо другите училища, се приложиха и към Медресето на съдията джамбазин. Крилата на вратите бяха затворени и завързани с дебела тел, след което бяха подпечатани с червен восък. Когато революционерите видяха колко лесно успяват с реформите, се изпъчиха и възгордяха, и там на място вписаха в протокола: „Да пребъде затварянето на медресетата... Това е, което има да става!“, а после пъхнаха печата и червения восък в чанта и си тръгнаха.

Със закриването на медресетата след революцията последваха още много внезапно появили се една след друга реформи и нали е време на промяна, веднъж отприщи ли се вече, нещата излизат от контрол и един ден дойде ред на езиковата реформа. Когато се разбра, че арабските букви са консервативни и точно обратното на това - латинските са прогресивни, още тозчас консерваторите се разбунтуваха, а либералите ги прегърнаха. Излезе заповед народът да научи новата азбука и навсякъде се откриха държавни читални. Тъй като всички реформи бяха поверени изцяло на студентите от висшите учебни заведения, на