Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

Навремето, около 1700 година, въпреки че съдията Нуруллах Молла е бил сред известните учени, и в историята, и в пет-томната енциклопедия, също и в нейните допълнени издания, заради упоритото си вироглавство е бил познат като Съдията катър, а заради пристрастеността си непрекъснато да сменя кобилата си за езда, го наричали Съдията джамбазин. Въпреки че заради ината си се е оказал участник в премеждието, свързано със свалянето на султана в Одрин, влечението му към покупко-продажбата на коне е било значително по-натрапчиво. Страстта към купуването и продаването на коне, печалбите от тях и размяната им се превърнала в болестно състояние, така че той почти никога не се прибирал вкъщи с коня, с който е излязъл сутринта. Ако е тръгнал с кон, се прибирал с магаре, ако е тръгнал с магаре, се връщал с катър, ако тръгнел с катър - с кобила, а ако е с кобила - появявал се у дома с жребец. Понякога се случвало да продаде животното под себе си на много висока цена, и тъй като не успявал да намери нещо подходящо, се прибирал пеша до дома си, друг път купувал харесаното от него животно, а не успявал да продаде своето, така че се прибирал с двете вкъщи.

Вироглавството и липсата на късмет на съдията Нуруллах Молла настигна Медресето на съдията джамбазин по следния начин. Беше април 1715 година, ранната утрин на първия петък от месеца. Моллата Катър, или така нареченият Съдия джамбазин, се качи на своето кипърско магаре, което беше по-високо от кон и по-бърз бегач от него. Следван от арменеца Авадис Калфа, известен с това, че вдъхва живот на камъка и строи минарета върху основи с големината на напръстник, той пристигна в парцела, на който предстоеше да се построят медресе и вакъфски комплекс. Скочи на земята. Със сребърната си пръчка очерта мястото на основите и на чешмата. „Ето толкова“, каза той и постави крак на стремето. Тъй като Авадис Калфа разбра, че човекът ще се метне на магарето и ще си тръгне, се паникьоса и се хвърли към него: „Чакай, бре!“ Авадис хвана стремето и първо му се помоли като на човек, а след това започна да крещи колкото му глас държи, като се опитваше да му обясни колко е невъзможна тази работа. Когато чуха виковете, всички старци на квартала набързо се струпаха наоколо, и щом разбраха каква е историята, дадоха право на неверника Авадис. Да, това място е останало от времето, когато тук е била джамията Сюлеймание, както и целият комплекс към нея, и тъй като пръстта на тези места бе рохка, нямаше да издържи каменна постройка. Не да издържи училището, което щеше да се състои от двайсет и пет килии, преподавателска стая, до която водят десет стъпала, и кухнята, предвидена да бъде на приземния етаж, но между нас да си остане, много съмнително бе дали щеше да издържи дори циганска палатка, съшита от платнище. Въпреки че му казаха: „Ела, престани да се инатиш, господин съдия, грешиш! Не бива да се играят игрички с рохката земя!“, той не разбираше от дума. Съдията джамбазин се развика: „Абе, малоумници, никога ли не се сещате за молитвите ни, които имат силата на железни колове и здравината на хоросан“, а после се качи на магарето си и го сръчка от двете страни. Без малко кипърското магаре да стъпче горкия арменец Авадис Калфа. Още преди да завие зад ъгъла, спря, размаха сребърната си пръчка и какво мислиш каза? „Искам основите на мястото, което обозначих! Дори на сантиметър ако ги преместиш, ще те хвана и ще те обеся на клона на смокинята, която расте в двора на медресето ми“, и изчезна по пътя. Ето защо са го наричали Катър Молла - като нищо е щял да го направи!

Постройката бе довършена през 1717 година. Получи се приветлив, изключително прелестен дом на знанието, изграден от дялан камък, в който се поддържаше буден умът на учениците. Всеки, който го видеше, казваше на Авадис Калфа: „Браво, бе, синко, арменецо! Ти си само за рая!“

И какво от това, след като часът, в който Съдията джамбазин направи първата копка на училището, съвпадна със злополучния час, в който бяха излети основите на Фатих джамия. Две години по-късно, през 1719, по време на земетресението горната част на стълбовете се напука и едно от минаретата на Фатих джамия се срути, учителската стая и кухнята на училището, както и четири от килиите се подпряха на задната носеща стена, или по-точно казано - сякаш земята се разтвори и погълна всичко.

Този случай съвпадна и с момента, в който Съдията джамбазин бе тежко болен и крадецът Наип пък се бе зарадвал, че разходите му ще намалеят. Без да дочака докато изградят подпорната стена на разтворилата се пукнатина, и без да обръща внимание на забраната на доктора, съдията залепи петдесет пиявици тук-там по тялото си, не пропусна и сънната артерия и така... си отиде, почина.