Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Хайде, храбрецо! Карай бе, човек! Тюх, Господ да те убие, дано! Язък! Да ти приседне хлябът, който ти давам, за да се прехранваш!

Щом главният адютант дотърча и задъхан застана до мен, генерал Ататюрк се разгневи:

- Какво има сега? Кажи, да видим? Каква голяма уста имаш Дадал, закъде се е запътил главният адютант, та само за миг се оказа пред нас - продължи с въпросите си той.

- Той е главен адютант и не може да се отделя от вас, задължен е да отиде там, където отивате! - отговорих аз.

- Добре, ние въобще ли нямаме право да се преоблечем и да се слеем с народа, за да го опознаем? Как ще научим какво му липсва, как ще разберем желанията му? - попита той.

Колата на главния адютант потегли по пътя, тръгнах и аз. На спускането по баира от Чанкая настроението на генерал Ататюрк се оправи.

- Браво на теб, Дадал! Ако Шюкри Кая не ни излови до Бозююк, можеш да поискаш от мен каквото пожелаеш! - Каза това, но не бива да му се вярва кой знае колко, да е жив и здрав, защото не е много по даването, малко е... Абе, щедростта му е ограничена. До такава степен, че при него винаги трябва да има някой по-щедър, та бакшишът да излезе от неговия джоб. Тази работа често се пада на собственика на вестник Джумхуриет господин Юнус Нади.

- Забравил съм кесията си у дома, ти дай сега петдесет пари, пък после като дойдеш у нас, си ги вземи!

Да има как да зърнеш физиономията на господин Нади при тези думи. Ще си кажеш: „В недоимък ли живее този човек, та е толкова стиснат?“ Според народния представител от Кютахя господин Нури е имало времена, в които нашият генерал Ата-тюрк е живял в нищета, и по всяка вероятност тази стиснатост е останала оттогава. Така да бъде. Такъв малък недостатък отива дори на царска щерка. По тази причина не бива да се вярва на думите му: „Искай от мен, каквото пожелаеш!“ и да се разиграва господин Шюкрю Кая. Един истински шофьор от двореца няма да каже: „Генерал Ататюрк ми заповяда“, да настъпи газта и да се впусне напред. Заповедта на генерал Исмет е категорична - докато не се отегчи съвсем, не превишаваме седемде-сет-осемдесет километра в час. Причината е, че по пътя може да възникнат различни ситуации, автомобилът си е машина, всичко може да се случи. Ако остане на мен, първо бих скок-нал, бих го прекарал покрай онзи ад - Мейил Дереси, не бих допуснал и косъм да падне от главата му, но какво да правим с глупавите ни селяни, този наш глупав селски народ... Абе, защо не караш каруцата си, магарето си в дясната страна на пътя? Това да не ти е онази овчарска пътека в гората. Само на десетина стъпки напред на някой завой можеш да се натъкнеш на натоварена догоре каруца с дърва, стадо камили, керван магарета... От толкова години съм шофьор и без да ми мигне окото ще мина през тях, обаче не върви държавният глава да прегазва хора, магарета... Още повече пък не прилича на Великия генерал Ататюрк - освободителя на народа, да прегазва с колата си живи същества. Когато минавахме покрай министерствата, погледнах с периферното си зрение в посоката, където се намира Министерство на вътрешните работи на господин Шюкрю Кая - черните коли се бяха насочили към нас като стрели. Добре.

Тук нещата са точни. Сега, преди да излезем от Анкара, когато се присъединят и колите на господа депутатите, всичко ще е наред, да знаеш! Защо ли? Защото им подшушнахме точно навреме. Накарахме телефоните да заработят и отборът успя да ни настигне. Не се ли сети кои са в отбора? Господата Салих Бозююк, Али Кълъч, Зюхтю Реджеп, освен това и Абас Дже-ват - това са най-важните ни хора. Ще бъде голям срам, ако не са успели да намерят господин Ибрахим и да му кажат: „Действай! На генерал Ататюрк му се е приискало да отиде в планинската ти къща. Дори вече е на път.“ Огледах го в огледалото за обратно виждане - генералът беше присвил очи и пушеше, беше се унесъл. Преди да успея да си помисля: „Добре че още не е усетил колите“, той забеляза, че тайно го наблюдавам.

- Остаря вече, Дадал. Вече не ставаш за работа. Освен че не успя да излъжеш Шюкри Кая, и останалите ни приятели ни настигнаха и ни изловиха. Особено ако ни хване и господин Ибрахим, тогава ще видиш ти - и при тези думи заканително заклати пръст срещу мен.

Много обича да хваща човека в дома му и в най-неподходящия момент да го притесни. Ако човекът, при когото отива, не е непознат, то господата представители на двореца правят всичко възможно да го информират, като най-напред телефоните загряват от търсене или пък пращат вестоносци. Домакинът се съвзема, доколкото му стигат силите. А пък ако е от онези хора, които не са желани от представителите на двореца, човекът просто изгаря. Да не би да е лесно? Нали не пристига случаен човек? Не! Ще трябва да нагостиш генерал Ататюрк, и то с каквото имаш у дома. Може да има с какво, а може да няма! Самият той не знае какво точно иска душата му в този момент, ти трябва да го почувстваш и да излезеш с достойнство от ситуацията. Нищо чудно да му се дояде някакво съвсем си-ромашко ястие и да те притесни. Има да се чудиш и маеш как да се справиш със славата, с честта, която ти е оказана. Ако до този момент охраната ти е била един човек, то с идването на гости на великия Ататюрк се увеличава на пет, а може би на десет човека. Рангът ти се покачва, сякаш си скочил от лейтенант на генерал. Какво ще се случи ли? Ех, милият ми! Всички частници ще се струпат пред вратата ти, ще се прегазят един друг. И каква ще е ползата от това? Ех, ех, от всяка работа, с която успееш да се справиш, към теб ще завалят бакшиши, така че няма да намериш къде да си държиш парите.