Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

Мурат се възползва от момента, в който Дадал въздъхна и се отпусна, за да попита:

- Дали защото е запретнал ръкави за това дело със създаването на партия, така внезапно генерал Ататюрк е тръгнал на излет?

- Не! По това време тази история с партията я нямаше на хоризонта. Ако я е имало, единствените, които са знаели за нея, са били генерал Ататюрк и Всевишният.

- Добре де, къде разбрахте, кога чухте за пръв път за нея?

- Чухме преди време... Чува ли се току-така за такава мръсна работа? Вие само слушайте, аз ще ви разкажа. Да, ко-гато генерал Ататюрк ми нареди: „Ще пътуваме!“, схванах ситуацията и хукнах към гаража. Пътьом минах през стаята на помощния персонал и им подшушнах тази история. Всъщност нали генералът ми каза: „Направи така, че никой да не разбере... по-нататък ти му мисли“, така че съвсем не ставаше да се измъкнем тайно от главния адютант. Нали бяхме събратя. Някой път, когато се наложи, той ще предупреди мен и ще се разплатим. Целият дворец ахна, подскочи, вдигна се накрак от нашето шушукане. Не е тръбил генерал Ататюрк, просто е обявил: „Това е пътешествие!“, и се е подготвил. Само дворецът ли е скокнал? Не, цяла Анкара се вдигна накрак. В такива моменти ти се иска да си хвърчило, да обикаляш едно по едно министерствата и да погледаш суматохата... Непременно трябва да наблюдаваш вътрешното министерство на господин Шюкрю Кая. Ако всички подскочиха по пет пъти, то Министерството на вътрешните работи подскочи десет пъти. Защото за сигурността на генерал Ататюрк по пътищата бе отговорно Министерството на вътрешните работи на господин Шюкрю Кая. На царската трапеза седят колкото приятели, толкова и неприятели. Що се отнася до генерал Ататюрк, той обикновен президент ли е? Не! Той е един велик генерал, който е избил толкова неверници, разбил е толкова войски, обесил е много господа, както и генерали. Той не може като мен и теб, когато му скимне, да метне ловджийската си чанта на рамо и да хване пътя. Пред него и зад него трябва да има нарочна охрана. По пътищата трябва да се поставят постове по двойки. На местата, на които ще ходи, задължително се поставя цивилна и военна охрана. Да, не е редно хора от ранга на генерал Ататюрк да напускат двореца без предпазни мерки и да отиват на места, които не са напълно под контрола на неговите съмишленици. Всъщност истината е, че генерал Исмет въобще не обича, не му харесва така изненадващо да тръгват на пътешествие. Ако питат генерал Ис-мет, президентът трябва да си седи в двореца, в частта, която му е отредена, без да коментира дали е топло или студено, просто трябва да свикне. Само че ела да видиш дали някой ще дръзне да каже такова нещо на генерал Ататюрк? Докарах черния мерцедес пред входа и погледнах часовника си: „Добре! Ще пътуваме!“ Бяха изминали пет минути от издаването на заповедта му. „Може да подраниш, но не и да закъснееш“... Защото според закона за шофьорите в двореца, щом „отгоре“ до ушите ти стигне „Хайде!“, колата трябва мигом да се озове пред вратата. Извинения не се приемат. Защото не бива да спираш да поправяш това-онова, както правят обикалящите таксиметрови шофьори с техните таратайки. Не може бензинът и маслото да са недостатъчни. Тъкмо спрях пред вратата, и любимият ни генерал, за който бяхме готови на всичко, вече слизаше с подскоци. На главата си носеше обикновен селски каскет. Беше облечен с ловджийски дрехи. Чорапите му бяха опънати, а върху тях бе обул гети. В една ръка държеше бастун, а в другата няколко пакета цигари. Накратко казано, куфар-муфар не носеше. Сигурно си бе казал, че като тръгне, ще опаковат нещата му и ще ги изпратят... Веднага щом влезе в колата отзад и се настани отдясно, нареди:

- Давай, бе, Дадал! Що не караш, човече, какво ти стана, мъжки, защо се вкисна, карай, да видим какво ще стане!

Отговорих:

- Да, да... - и запалих колата, моторът забоботи, но като стана време да подам газ, леко натиснах педала и отдръпнах крака си. Проверявах и преценявах нещата, защото правителството има много строги изисквания. Колкото и да казва: „Карай! Карай!“, няма да тръгваш, ще чакаш колата на адютанта да мине пред теб. Ще стоиш, докато колата на адютанта мине отпред и главният адютант седне на шофьорското място. Погледнах в огледалото - главният адютант забързано нагласяше шапката и оръжието си. Седнал зад мен, генерал Ататюрк закрещя:

- Тръгвай, бе! Не ме карай да отправям ругатни към ръцете и краката ти! Май не знаеш къде ти е мястото!

Аз се гърча, давам вид, че се опитвам да запаля мотора. Зад мен генералът се развика: