Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Свободни хора сме - каза той, свъси вежди и леко високомерно продължи: - Какво значение има картата, да сме благодарни на Създателя, защото живеем в истинска свобода.

Ватманът го погледна, сякаш бе архангел Азраил, който прибира душите на умрелите, и попита:

- Какво означава, че картата няма значение? Дори депутатите не могат да се возят без карти.

- Приятелю, съвсем маловажно е, защото... Благодаря на Бога, аз съм шофьор в двореца и затова навсякъде е безплатно за мен - при тези думи се усмихна под мустак.

Горкият ватман, който вече се виждаше като безработен, изтърси:

- В кой дворец?

Тъй като очакваше този въпрос, Дадал изведнъж застана пред него, започна яростно да маха с ръка и закрещя:

- Какво означава „В кой дворец“? Откакто станахме република, колко дворци има в родината ни, че задаваш такъв въпрос? Преди да те назначат за ватман в компанията, не се ли яви на изпит? Не те ли попитаха какво е дворец? Не те ли попитаха колко дворци има в родината ти? Къде се намира този дворец и кой живее в него?

Глупавият ватман пребледня и заприлича на спаружен лимон. Дъхът му спря, със сетни сили успя да настъпи с крак звънеца, а с ръката си хвана ръчката на спирачката. Полагаше огромно усилие да се съвземе, да се окопити. Започна да се моли:

- Моля те, храбрецо, не постъпвай като мен! Прости ми за глупостта и селяндурството ми... Аз съм от Сивас, от село Акпънар, близо до град Зара... Давах рушвети, много подкупи, да знаеш само колко ръце целунах, докато стана ватман. Но нали ти е известно как става, от малките се очакват недодяла-ност, а от големите - прошка.

При тези думи Дадал много се зарадва:

- Да пукнеш дано, какъв гаден заралия! Синко, в Зара израстват такива всезнайковци, проклети псета, които по ватмански прославят Истанбул. Аз ти прощавам, позорно човече, престани да виеш като псе, защото минаваш за мой земляк. Или с други думи казано, това е злополучната епоха, в която властва независимостта. Отивай да се молиш за безнравствената си майка, която те е родила в най-подходящото време и те е отгледала до днес. Защото нямаш представа какво можеше да стане.

Изричайки тези думи, Дадал стовари един звучен шамар зад врата му, а ватманът се побърка от радост, остави ръчката на спирачката на трамвая, който се движеше с грохот, и хвана ръката на Дадал.

- Ти си мой господар! А за този, който поиска прошка от своя господар, няма сабя - каза той.

Тъй като на Дадал му беше известно значението на тези думи, разбра, че е достатъчно уплашен, и прости вината на ватмана от Зара.

Малко след това, когато наближиха площада с шадравана в Беязът, Дадал викна на ватмана:

- Браво на теб! - и с подскок слезе от трамвая. Първата му работа бе да постави ръка на кръста си, да хване и претегли тежестта на пъргавия си пистолет „Нагант“, който стърчеше четири пръста от джоба на прочутото му сако, а после леко да го придърпа напред. Много наперено тръгна към кафене „Кюл-люк“, за да разкаже „на човечеството, на земляците, на своя народ в каква държава живее“.

Тъкмо когато слънцето вече преваляше и се свечеряваше, площадът с шадравана в Беязът се бе превърнал в море от народ. Стари и млади, ходжи и учители, девойки и омъжени жени се бяха струпали... Бедните войничета, които, хванали една в друга двете си ръце, сключили пръсти, се разхождат като объркани гурбетчии... Студентите от университета, излезли на лов за момичета, издокарани и парфюмирани изкусни ловци, които обикалят с поглед, оглеждат, не говорят напразно и не стрелят напосоки.

Кафене „Кюллюк“, което се намираше непосредствено до джамията, бе станало много посещавано. Някои пиеха чай или кафе, други нещо газирано, трети айрян... Запалените табла-джии упорито се опитваха да хвърлят със заровете си дюшеш... От другата страна бе групата на комарджиите, които се бяха потопили в играта на белот, сантасе, бридж, покер, домино...

Сервитьорите в кафенето се въртяха като пумпали, оглеждаха с бързината на вятър и прехвърляха ловко таблите във въздуха, като кършеха снаги, подобно на умели съпруги, които шетайки, с безусловна вяра повтарят „И това е в името на Всевишния“.

Господин Дадал се огледа насам-натам и тъй като не зърна земляците си Селим и журналиста Мурат, седна на сянка. До-като си поръчваше да изпуши едно наргиле, ръчно изработено в Измир, и чаша чай, чу гласа на Мурат.

- Господин Дадал! Хей, господин Дадал... Къде си, бе, мюсюлманино!

Когато съзря вестникаря Мурат, Дадал очакваше отнякъде да се появи и неговият земляк Селим.