Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

Шеста: Лихварите от селата ще бъдат премахнати и ще се осигури лесно получаване на заеми с малка лихва. Седма точка: Изкуството в страната ще се съживи. Занаятите ще се поощряват и подкрепят... Ще се вземат мерки стоките ни да достигат до чуждестранните пазари. Осма... Май беше: Народът да съдейства в работите на правителствените учреждения. Подкупите, кражбите ще бъдат безжалостно наказвани... Девета: Съдът ще работи бързо... Десета: Външната политика... Познати неща... Добри отношения със съседите... По-здрави връзки с Обществото на народите. Единайсета, последна точка: Изборите ще бъдат едноетапни... Жените също имат право на глас...

Ахмет Агаоглу замълча. Джелядет Лудия бе замижал с едното си око, изглеждаше замечтан в нещо. Беше силно мургав мъж, набит, с ръст, малко по-нисък от средния. Лявото му око бе леко притворено, вследствие на злополука в детска възраст, което винаги придаваше още по-суров вид на и без това недоволното му изражение. Всъщност, разбира се, не беше луд, беше откровен, лесно се палеше и обичаше споровете. „Откровеността му не е неуважителна и необмислена, нашият Луд много добре знае коя дума е опасно да изрича и съблюдава тази граница...“

Телефонът звънна. Джелядет замърмори и го вдигна. Най-напред сякаш каза: „Да пукнеш дано!“ с много груб глас, а после внезапно омекна и той дори го преправи:

- Да-а-а, госпожо! Както кажете-е-е. Толкова сте красива, няма друга като вас!

Този Джелядет беше от поколението офицери, обучени в школата на Абдулхамит... Тъй като бе скандалджия, не завърши военната академия, а бе изпратен от Истанбул в Македония. Прослави се с успешното проследяване на четници, безупречната стрелба и храбростта си. В един период бе работил за всяващата страх организация на иттихадистите и се забърка в някакви мръсни дела, след което излезе оттам. По препоръка на господин Сюлейман, който беше военен, тъй като предстоеше да заеме длъжност във военния съд, той се присъедини към трима свои приятели офицери, приети в правния факултет. Известно време работи като следовател, член на военния съд, прокурор, накрая реши да се направи на много умен, затова изостави военните и стана адвокат. Тъй като работеше по тежки дела, беше запознат с работите на всички безделници на Истанбул - и на дрипльовците, и на богатите, на собствениците на скъпи публични домове, на високопоставените контета, знаеше игралните домове, дупките, в които се пушеше дрога... Беше много близък с шефовете на полицията - от главния комисар на Втори отдел, чак до чистачите - с целия персонал. Бе помогнал на всеки един от тях и в най-безнадеждните им дела, бе осигурил евтиното им спасение. Помагаше на онези, които изпадаха в материално затруднение, занимаваше се с училищата на децата им, с ражданията на жените им. Имаше мнозина такива - както из цялата страна, така и в квартал Бейоглу, затова където и да отидеше, го посрещаха като цар. Колкото и скъпо да беше мястото, на което се разполагаше дори и с десетина свои гости, щом дойдеше време да се плати сметката, неизменно се чуваше: „Всичко е точно, бате Джелядет, платено е!“ И именно по тази причина, колкото и много да му се искаше на Джелядет, той не можеше да ходи често по баровете и казината. В кантората му почти винаги се навъртаха някои от най-красивите жени от бранша.

- На вашите услуги съм, царице моя! Как можахте да допуснете, че ще ви забравя, аз съм ваш покорен слуга... Добре! В четири часа... по изписаните ти очи... ако закъснея с пет минути, заплюй ме... тресни под носа ми вратата, кажи ми: „Изчезвай, простак такъв“... и толкова...

Затвори телефона и се върна вкиснат. Някаква тревога бе обхванала Джелядет Лудия. Доктор Мюнир усети това. Беше съвсем ясно, че докато той е тук, те няма да могат спокойно да обсъдят нещата. За да разбере дали мисли правилно, се изправи:

- С ваше разрешение, приятели...

Изчака. Агаоглу се направи, че не го чува. Джелядет се чудеше какво да каже и през зъби процеди:

- Накъде? Колко е часът? Да беше останал. Можеше да вечеряме заедно.

- Имам да свърша една работа. Доскоро!

Когато доктор Мюнир излезе, незнайно защо Джелядет намигна на Ахмет Агаоглу: „Да пием още по едно кафе. Така де!“, и се запъти към вратата.

Дадал е от Чорум. Навремето в пределите на седем вилаета се бе прославил като разюздания син на Разие Еркек от квартал Чьоплю в Чорум. Сега обаче работеше като личен шофьор на генерал Мустафа Кемал Ататюрк - великия баща на нацията, нейния неизменен водач и спасител, генералния председател на Републиканската народна партия. Бе зеницата на окото му. Днес, на 19 август 1930 година, в свещения ден вторник, Дадал излезе в отпуск. Веднага се качи на кораба от Ялова и като промърмори: „С карта съм“, отиде на задната палуба. Носеше твърда сламена шапка, подарък от народните представители от Газиантеп, или по друг начин казано - от депутатите, приятели по маса, и още по-точно от народния представител, който коли и беси в Независимия съд, господин Неджип Али. Бе я килнал над лявата си вежда. Стоеше замислен, защото трябваше да направи всичко възможно, без да губи време, да настигне своя земляк, възпитаник на истанбулския университет, господин Селим Нури. Имаше известни резерви спрямо въпросния Селим Нури, който бе изпратен във вестник Вакит от депутатите от двореца Хаккъ Тарък и Асъм. Опасяваше се, че тъй като Селим е прекалено млад, може да се обърка в работата със Свободната партия и да направи някоя глупост. „Смята, че има полза от нея, но освен това е възможно да тръгне да се включва там. В състояние е да съсипе и най-хубавото нещо, опасен е... Земляците трябва да се подкрепят... Трябва да успее да го прегърне и да го убеди. Трябва да му каже: Стига, стига, отношенията не са както ти си мислиш. В края на тази работа има много опасни завои, страшни пропасти... Ние сме в центъра на новините, също така сме и изворът на новините. Не мога да казвам винаги това, което знам, което чувствам, страхувам се от шефа си. Но поне трябва да знаеш, че тази работа е много мръсна. В нея има игри, твърде изтънчени, много изкусни игри. Нека ти кажа, братко, една известна поговорка, останала от нашите деди: Когато атовете се ритат, магаретата страдат. Ще кажеш, че си студент във факултета... Мислиш си, че знаеш всички хитрини в живота, много си отворен... Не става... Това е страх от Свободната. Колко много от депутатите от двореца, опитни учители и преподаватели така се объркаха, че не остана един читав от тях, всичко се обърна. Защото това не е преход, в който можеш да се осланяш на образованието, знанието, интуицията си или на някакво чудо. Това е завой, на който късметът ни изневери. Някои вероятно ще изтъкват: „Великият баща на нацията написа в писмо, че и той е в това дело, че е потвърдил и се е заклел в името на Всевишния как Свободната партия всъщност е част от народа“. Така ще говорят. „Бъди спокоен, защото като се каже така, няма да се намесят измамници, интриганти и играчи.“ Само че... като усети сигурност зад гърба си, какво ще направи турчинът - ще стане храбрец. Добре, и какво е правилото на храбреците? Не е ли такова: ако може някой друг да ти свърши работата? Така е... Ех, Селим, земляко мой, този път ще направим всичко както трябва.. Ти знаеш ли как да се измъкнеш? Да хванеш пътя и вдигайки прахоляк, да изчезнеш? Какво е казала лисицата, докато камилите се стягали да работят ангария? Не е ли казала: Ще ни одерат кожите, преди да сме успели да обясним за какво става въпрос? Не бе ли тя тази, която преметна опашка през рамо и хукна да се спасява? Трябва да кажем: „Недей приятелю, ние сме от Чорум, да не посрамим по някакъв начин името на Чорум, да не бъдем по-глупави от хитрата лисица...“