Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Жив да си, учителю Агаоглу! На това казвам аз душа! Това си е героизъм и ще бъде записан в историята със златни букви! При това с новата ни азбука.

- Лесно е да се подиграваш оттук. Генерал Ататюрк свъси вежди и ме попита какво искам да кажа. Отговорих: „С уважение искам да ви съобщя, че и без това положението в страната не е ясно. Старата партия си остава както си беше, оглавена от генерал Исмет, на чието разпореждане са всички сили на държавата, съоръженията и превозните средства. Отново оставате начело на тази партия, със славата и престижа, с които държавата ни е завладяла целия свят. А срещу това се явява господин Фетхи, който не разполага с никакви средства. Кой ще отиде при него?“ „Ти ще отидеш!“, каза генерал Ататюрк. „Няма да си тръгна от вас“, възразих аз. „Защо да не си тръгнеш? Да не си се сраснал с мен?“ Думите му прозвучаха като заповед. „Физически не, но с идеите, които изповядвате, съм се сраснал с вас“, казах.

- Само така! Браво, учителю! Сложил си го на мястото му. Сигурен съм, че така се е шашнал, че не е могъл да ти отговори.

- На това вече генерал Ататюрк се ядоса и както и друг път постъпва в такива ситуации, бръкна в страничния си джоб, извади кърпичка, избърса си носа и надменно вдигна глава: „Казваха ми, че объркваш всичко, но аз не вярвах. Наистина объркваш нещата.“ Тук господин Фетхи се намеси: „Генерале, идеите на господин Ахмет Агаоглу са правилни.“ Генерал Ата-тюрк се ядоса още повече и викна: „Аз познавам добре господин Ахмет. Цялото му притеснение е да се увери, че отвсякъде е в безопасност. До този момент полагаше усилия единствено да се оплаква насам-натам по коридорите на парламента и във вестникарските колонки, че нещата не вървят. Сега му се дава възможност да говори открито, да покаже недостатъците, да поправи грешките. Защо се колебае?“ После се обърна към дъщеря ми Тезер: „Госпожице Тезер, вие сте от децата, получили добро възпитание, обаче в никакъв случай не вземайте пример от баща си! Неговата глава е пълна с персийска философия. Страхувам се, че ще задуши и вас.“ С уважително отношение, но твърдо, дъщеря ми отвърна: „За нас баща ни е духовен ръководител, човекът, който винаги ни показва верния път.“ Чрез реакциите си всички присъстващи показаха, че отговорът на Тезер им хареса. Самият генерал Ататюрк като че ли остана вътрешно доволен. Само че тъй като не искаше да го покаже, се обърна с лице към господин Фетхи и попита: „Какво значи това? За делата на родината и народа каним нашите приятели, хората, на които се доверяваме и на които вярваме най-много, а същевременно ни посрещат с колебания и подозрения. Как да има желание и надежда човек да работи оттук нататък?“

Тези думи бяха произнесени с треперещ и развълнуван глас и оказаха търсеното въздействие върху присъстващите. Господин Фетхи мигновено отговори: „Няма колебание или пък подозрение, казаната дума си е казана дума!“ През това време, развълнуван от думите на Великия ни генерал, бутнах стола си назад и се скрих зад дамата до мен.

- Какъв смелчага си, учителю!

- В този случай генерал Ататюрк нареди на дамата да седне на мястото си, а на мен - да изляза напред. „Все още ли се колебаеш?“, попита ме той. „Генерале, обръщайки се към мен, ми оказвате голяма чест. Принципът ми е да говоря напълно откровено и да кажа това, което мисля за вас. Обаче това ви дразни. Как да постъпя в този случай“, отвърнах. Той заяви: „Няма да се ядосам. Кажи това, което мислиш.“

- Реших да бъда откровен: „За създаването на партия има ясно установен и определен ред. И без това в държавата се знае, но никой не го коментира, че дори и днес в нашата партия има две течения, които не успяват да се разберат и при всяка възможност са готови да воюват помежду си: прогресивните, които милеят за напредъка, и консервативните - реакционери-те. Днес те са се събрали под знамето на една партия, седят редом един до друг. Ако в партията и парламента им се даде възможност да мислят и да действат свободно, партията от само себе си ще се раздели на два фронта и във времето ще се оформят две отделни партии.“ Генерал Ататюрк се разсмя на глас: „Тази идея се е появила в главата на господин учителя и никой друг не се е сетил за това. Не, това беше първата ни мисъл. Само че той не ни позволи“ - и посочи с пръст генерал Исмет, който седеше срещу мен. Аз попитах генерал Исмет: „Защо не му позволихте?“ С онази усмивка, която никога не слиза от устните му, той отговори: „Аз искам да зная кои са моите привърженици. Дори да са десет човека, но да крачат като батальон след мен. Ако не е така, днес ще са тук, утре - там. Не искам това.“ И продължи: „Споменахте за липсата на свобода на словото в партията и парламента. Кога поискахте думата и не ви бе дадена, или ви бе отнета“, попита той. На това аз отвърнах: „Ако искате официален отговор - никога, обаче ако искате истината - непрекъснато! Защото... Свободата е такова нещо - това е въздухът, който ви обгражда. Разбира се, че ако този въздух остане без кислород, никой няма да изпита удоволствие, нито да вземе думата, нито да каже нещо. Взех думата във връзка със закона за държавните служители, изказах се и знаете какво ме сполетя след това, въпреки че този закон обърна с главата надолу финансите и икономиката на тази страна и ще продължава да действа така? Просто както народът ни си стоеше мирно и кротко, в рамките на десет минути върху него се изсипа един непосилен товар от дванайсет милиона. Ние сме народни представители, полагаха ни се по четиристотин лири пенсия и бяхме доста доволни. Какво наложи тази сума да се вдигне на петстотин лири? Защо някой, който е бил десет минути депутат, дори ако през тези десет минути е служил на държавата, да взема петстотин лири пенсия на месец - товар, на който нито една държава не може да издържи. Защо периодът на мандата на депутатите да се приема като служба? Това напълно противоречи на Конституцията - и сякаш не е достатъчно, ами се прие за основателно да им се дават депутатски пенсии спрямо парите, които получават като депутати.“ Министър-председателят продължаваше да се усмихва, но очите му издаваха силно вътрешно вълнение. Той каза: „Господин Ахмет, вие сте един мечтател и идеалист. Нямате представа от живота. Хората искат пари, пари... И политиците са принудени да вземат под внимание тези желания на хората. Вие не можете да разберете това.“ Отговорих: „Наистина, генерале, не мога да го разбера. Чии са парите? Кой ги иска, кой ги дава? Никой няма право да ги отреже от плътта, от последния залък на турския селянин и да ги дава на министрите, на депутатите, на висшите чиновници, на военните. Именно това право да изживееш мечтите си е било ограничено някъде в пространството и затова, въпреки че го имат, у никого не е останала смелостта да използва правото си да вземе думата и да се изкаже.“