Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

Адвокат Джелядет смаяно погледна в лицето доктор Мюнир:

- Да ви помогне? Кой да помогне? Абе, може ли човек за такова нещо да се моли? Ако приятелите ми са като теб, какво да правя с неприятелите? Вместо да кажеш: „Действай, учителю Агаоглу, сега не е време да стоиш със скръстени ръце. А да задаваш въпроси и да се обясняваш съвсем не е моментът“, обясни: Да хукне да се спасява този наш учител Агаоглу, да грабне любимата си жена и да гледа да се приюти в Истанбул. Освен това, докато това дело се осъществи, да измисля разни доклади и да се старае да не се набива на очи... Ясно е. Това е добре познатата ни игра на стражари и апаши, а за турския и вариант е известно, че генерал Ататюрк я е играл няколко пъти. Учителю Агаоглу, ако само един миг не си нащрек, направо ще умреш. Трябва да знаеш, че тук това да си преподавател категорично не струва и пукнат грош. Знай, че в момента, в който кажеш: „Чакай да видим кой какъв е?“, си заминал!

- Няма „заминал си“... Защото и ти си заедно с нас.

- Аз ли? Заедно? Къде сме заедно, храбрецо, с кого съм заедно? Обещай, че това е за последно, Ахмет Агаоглу! Слава богу, още не съм откачил, не съм си изгубил ума.

- Заедно сме, Джелядет, защото няма спасение! Защото аз дойдох тук по заповед. Всъщност истината е, че дойдох като официален представител на държавата.

- Официален представител, по заповед, ау-у-у!

- Да. Заедно сме. Трябва да изградим партийната организация в окръг Истанбул, или казано по друг начин, заедно сме в задачата да я оглавим.

- Чакай, учителю! От кого е тази заповед? Само да не е от генерал Ататюрк! Да не са ти наредили: „При обесванията наскоро сме забравили този, Джелядет Лудия. Този път да е на първо място в списъка.“ Добре де, за какво създават организации и тем подобни. Без да наемат сгради, да назначават разсилен и да правят други разходи, да вземат да ме заведат на площад Хергеле и да ме обесят там, или този път не си струва? Това нова гледна точка ли е - парите за въжето да се вземат от обесения нещастник... Хайде, нека да почукат на следващата врата...

- Ти не си ли стар революционер? Мислите ти са все във въжета и ножове. Този път няма такива неща. Не се притеснявай, заповедта не е от генерал Ататюрк. От по-малкия ни брат - от господин Фетхи е. Каза: „Истанбул може да бъде ръководен само от господин Джелядет. Не мога да се доверя на никой друг.“

- По-малкият ни брат Фетхи, така ли? Ех, този господин! Без такива работи! Този път без мен. Пропуснете ме, господине! - И сякаш искаше помощ, се обърна към доктор Мюнир: - Защо не кажеш и ти две-три приказки, проклет Масон такъв, днес не е ли денят, в който трябва да подкрепиш другаря си?

Доктор Мюнир изгледа своя приятел, който стоеше, извърнал глава встрани от току-що издухания цигарен дим. Ахмет Агаоглу чакаше така, сякаш беше сто процента уверен, че нещата ще станат както той иска, а Джелядет Лудия се бореше с пакета цигари. В началото наистина се бе стреснал, но постепенно по някаква причина се поотпусна и дори малко се нацупи.

Доктор Мюнир се усмихна:

- Джелядет, не знаеш ли още от едно време, че моят ум не стига за вашите работи.

- Не стига ли? Колко жалко! Да, не стига! И защо не стига? Защото си доктор, заради това. Ами да не стига, какво пък!

Моят ще стигне. Благодаря на Всевишния, не съм използвал ума си на вятъра. Учителю Агаоглу, ние нашата песен отдавна сме я изпели. Всъщност истината е, че аз отдавна съм зарязал и адвокатството. Обаче трябва да знаеш, че преди много време сме се заклели да спазваме законите... Щяхме ли да направим това, ако имахме поне малко мозък в главите си? Трябваше да го направим, когато човекът каже: „Докато повтаряхме, че е закон, законът беше потъпкан“. Сбъркахме, че не го направихме. Да, смееш се! Напразно се смееш! Новата ни професия, благодарение на съвременния републикански период, е съобразена със закона за разврата. Какво си помисли? Добре познатото ти женкарство. Чакай! Не ми възразявай напразно! От колко време прикриваме женкарството си с тази адвокатска табела на вратата. Оттук нататък има ли за мен жена?

- Хайде, стига, безсрамнико! Ти имаш ли срам?

- Какво се е случило? Благодаря на Всевишния, какво срамно има в това? Честно казано, това е истината, учителю Агаоглу, нашата професия отдавна е женкарството. И то не с възрастни жени, а от четиринайсет... с крехки, да кажем, до се-демнайсетгодишни момиченца. Хайде, специално от уважение към теб, да е до седемнайсет и половина. Трябва да се знае и това, че тази статистика не е според личните им карти. Тези неща с подправените документи не минават пред Джелядет Лудия. Сякаш момичето ще дойде заедно с акушерката си и както му е редът, ще постави ръка над Корана, преписан от Хафъз Осман, и ще се закълне. Стане ли на осемнайсет... Какво значи осемнайсет? Ако са закъснели с десет дни и момичето вече е прехвърлило със седмица седемнайсет и половина, то вече не става за мен. Така ще си остане в прегръдките на сутеньора, който я води. Дано да му провърви с дъртата му уличница. И въобще да не удължава разговора, че ние да си гледаме търговията. Да не караме истинското, крехкото агнешко, което водят след тях, да чака. Ние сме се захванали с един такъв тънък занаят. Нямаме време да си почешем главите. Гледаме никой да не ни превъзхожда, когато сме сред търговци, да не свеждаме поглед към земята, ние да сме правите, че да ни кажат „браво“, да ни целунат по челото. Колко далечна ни е партийната работа, учителю, колко далечна ни е...