Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Тук си много прав. Аз също възприех тази работа на сериозно, защото ако човек вътрешно не е стопроцентово убеден в ползата от това, което върши, няма да прави вложения. Колко лири е прежалил? Господин Фетхи каза ли ти точната цифра?

- Достатъчно. Хайде, вие не сте чужди. Петдесет-шейсет хиляди лири. „Има още нещо“, каза Фетхи. „За това дело още отсега генерал Ататюрк ще ни отдели дори седемдесет-осемде-сет депутати. По този въпрос от мен се очаква списък“, добави той.

- Хайде, стига! Значи и останалите от нас ще бъдат премахнати от пътя... По чудо оцелелите остатъци от иттихади-стите, приютили се в Народната партия... И кого е включил в този списък? Ако е записан Али Плешивия и генерал Ататюрк е съгласен с това, ако не друго, то поне можете да бъдете сигурни в жестокостта на Висшия съд.

- Стига, бе! Ти виждал ли си друг толкова черноглед доктор на този свят?

- Кой фигурира в списъка? Дайте списъка!

- Списъкът още не е готов. Аз казах: „Добре!“ Фетхи ме попита: „Заедно сме, нали?“ Отговорих: „Нека си помисля малко.“ „Помислете си, обаче много разчитам на вас“, каза той. После се разделихме.

- Бива ли така? Да не хукнеш веднага да се спасяваш от една толкова доходоносна работа, вместо да застанеш начело и да действаш, що за неродолюбиво отношение е това?

- Не избухвай, доктор Мюнир! Не можах да мигна до сутринта, затова си полегнах следобед... По едно време прислужникът ме събуди и ми предаде, че ни викат в двореца. Към десет часа вечерта отидохме с дъщеря ми Тезер. В залата долу чакаха много дами и господа. Между тях бяха и господин Абдула Хамит, графиня Люсиен, както и сестрата на генерал Ататюрк госпожа Макбуле.

- Беше дори графинята, така ли? Добре, само тя липсваше.

- Хайде стига, досаднико. Оказа се, че горе Великият генерал Ататюрк, господин Фетхи и генерал Исмет са обсъждали ситуацията. Чакахме точно до дванайсет и трийсет.

- Гладни ли?

- Разбира се... Може ли да се седне на масата, преди да е дошъл президентът?

- Не за теб, загрижих се за дъщеря ти Тезер. За теб е препоръчително дори.

- Най-накрая генерал Ататюрк и господин Фетхи слязоха. Седнаха на масата, но без генерал Исмет.

- Да не би да го вкарат в затвора, защото вече не става за нищо!

- Генерал Ататюрк попита за генерал Исмет. Хората от екипа му отговориха, че е излязъл да подиша чист въздух. След известно време генерал Ататюрк нареди: „Извикайте генерал Исмет!“ Един от хората му отиде и след като се върна, предаде: „Разхожда се между дърветата, диша чист въздух“. Генерал Ата-тюрк намигна на хората си и подигравателно сви устни. Накрая генерал Исмет дойде. Лицето му бе зачервено, беше напрегнат. Изглеждаше много огорчен. Генерал Ататюрк, както често правеше, не даде вид, че е забелязал нещо, но каза: „Ядосан е!“

Всички се усмихнаха. Само че генерал Исмет, който умееше да владее нервите си в присъствието на Негово превъзходителство и да усети и дискретно да се нагоди към най-дребния му каприз или настроение, седна с изкуствена усмивка на лицето. Генерал Ататюрк му нареди: „Прочетете това, което написахме!“ Министър-председателят веднага извади от джоба на сакото си сгънат лист хартия. Това беше написаното от Фетхи писмо, в което той уведомява генерал Ататюрк за създаването на нова партия и иска неговото съгласие. След това генерал Ататюрк каза: „А сега прочети моя отговор.“ Генерал Исмет извади от джоба си втори лист. Отговорът на генерал Ататюрк гласеше: „Може!“ Забелязах, че и двата листа бяха написани с почерка на генерал Исмет.

- Майко мила! Да не би тази идея да е на генерал Исмет и насила да е накарал другите да се съгласят?

- Не! Тези тримата са седнали рамо до рамо и заедно са подготвили писмата. След прочитането им генерал Ататюрк попита присъстващите какво мислят. Както винаги, всички глави се сведоха надолу. Никой нищо не каза. След кратко продължилата тишина генерал Ататюрк се обърна към мен с въпроса: „Господин учителю, какво мислиш?“ Аз, както знаете, бих искал, ако не друго, да съществуват поне две партии. Дори в този доклад, който ви бях дал през 1926 година, споменах вредите от наличието на една-единствена партия, тежкото положение, което ще се създаде заради липсата на контрол. Обаче не бях виждал такъв пример за подобно съгласувано създаване на партия, затова бях изпаднал в колебания. И този път не се отклоних от прямотата и откровеността, които смятах за чест и свой дълг към генерал Ататюрк, за задължителни спрямо отечеството и турската нация. Казах: „Това е малко прекалено изкуствено.“