Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

На петия ден пристигнаха в Адриановград, отбиха се от великолепния друм, който водеше за Константиновград, и слязоха по левия бряг на Хебъра.

В края на осмия ден пред очите на уморените пътници се мярнаха огромните тъмни гори на Кипсела.

Докато в Търново дърветата едва бяха покрили клоните си с тънък сребристозелен мъх, на юг, близо до Мраморно море, вече цъфтеше буйна, блестяща зеленина, пропъстрена с пролетния сняг на прасковите, сливите и вишните…

Топъл, влажен вятър лъхъше на българите, които изумени от велелепието на толкова мрамор и позлата, нетърпеливо чакаха пред пропилейте завръщането на императора. Но Исак Ангел се бавеше. Между много слабости на василевса ловът бе най-любимата, най-властната. Широките гори на Кипсела бяха пълни с огромни стада от стройни сърни, едри глигани и свирепи мечки.

Бледен и неспокоен, Асен непрекъснато се разхождаше около величествения вход под невъзмутимия поглед на стражата, която спокойно слушаше проклятията и заканите на чужденеца, без да разбира нито дума от странния му език.

Под мраморния свод на вратата се мярна една висока девойка с гъвкава талия и стройни бедра. Малките й крака бяха обути в сандали от бяла кожа със златни връзки. На минаване тя хвърли тъмен дяволит поглед към непознатите и изчезна зад кипарисите. Княз Белота дълго гледа мястото, зад което се беше изгубила. Не, такива жени той не беше виждал в земите си, нито такива тънки, прозирни одеяния, нито такъв едър бисер в косите. След малко девойката мина отново. Докато се опомни, Белота усети как една лека китка теменуги падна между втория и третия чапраз на връхната му дреха. Когато се обърна, девойката бе изчезнала.

— Зоя! — извика някакъв далечен женски глас. — Ела по-скоро… Где се губиш?

Зоя! И името бе хубаво и ново, и нежно като нея. Белота не бе обичал никога. В неговите земи, там горе при Дунава, синът на стария княз Алдеко не бе помислял да се ожени повторно. Цял ден зает с коне, соколи и кучета, не бе му останало време да мисли за жена. И ето сега… Зоя! Нали така бе казал непознатият глас.

Чу се далечен звук от рог. След малко кучетата излаяха наблизо. Василевсът се връщаше.

Със свито сърце българите влязоха в една просторна стая с тераса към градината. Но изнеженият ромеец се бавеше в сложната церемония на преобличането. Едно голямо бяло куче влезе в стаята и легна пред широкото кресло от абанос и седеф, което се издигаше на няколко стъпала от пода. Звънна шум от оръжия и василевсът пристигна, придружен от севастократора Йоан, логотета Никита Акоминат и телохранителите. Заедно с него нахлу някакво чудно, замайващо ухание. Според обичая българите коленичиха и целунаха обущата му. След това полека вдигнаха очи.

Този ли беше човекът, който никога не обличал една дреха два пъти, който се къпел всеки ден в скъпи източни благовонни води, който беше убил баила Стефан Агиохристофорит, когото ръката на ангела бе запазила от стрелата на Андроника?

Василевсът бе разсеян и нетърпелив. Ранното прекъсване на лова го бе изпълнило с досада и недоволство. Той хвърли небрежен поглед към българите, помъчи се да разбере каква полза и каква вреда може да има от тия двама подвластници и понеже целият прием му се стори безсмислен (какво значение имаха молбите и заканите на тия слаби боляри от далечний Хемус сега, когато Византия беше победила норманите и беше сключила мир с венгрите), той се прозина няколко пъти, поглади едрото бяло куче и отговори отрицателно.

Асен пламна. С дръзки слова той припомни за правата, които родът му е имал по времето на Никифор Вотаниат и които Комнините му бяха отнели. Исак Ангел се засегна, посъветва се с чичо си и отказа решително. Страшна ярост лизна по жилите на Белгуна, ноздрите му затрепериха, той сви юмруци и заплаши с бунт и отцепление. Василевсът се засмя, стана и излезе.

— Ти ще се разкайваш някога за този ден!… — извика след него Асен.

Тогава севастократор Йоан приближи до него — от очите му струеше злоба и презрение — и направи някакъв знак на телохранителите.

Позорна плесница два пъти отекна по мургавото лице на Асена. В миг той извади меча си, но веднага бе вързан и отведен. След четири дена го пуснаха и оставиха да замине с приятелите си. Според Йоана българите не бяха опасни и не трябваше да се обръща внимание на заплахите на честолюбивия боляр.

Заедно с тях замина за България и хубавата дъщеря на протокелиата Данаила. Зоя се бе пленила от русата хубост на чужденеца, а протокелиатът от богатствата на княз Алцековия син. Само Беглун бе свил вежди — от ромейки нищо добро не е видял преславският дворец — а след къса размисъл бе добавил бавно и строго: