Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Напразно заветът на непреклонния Българоубиец е издълбан върху мраморна плоча в Состенския манастир край Босфора:

„Ако някога българите се отново възбунтуват, трябва по моя пример да се прегази цяла България, да не се остави нито една местност, нито една крепост без наши войски. Това е едничкото средство да се обуздае този немирен и непокорлив народ.“

Този път непреклонният е Асен. Той не ще изпусне подгонената плячка. Борбата ще се води докрай. И всички ще бъдат твърди като нечуплив елмаз. И никой няма да се поддаде на ласкателство и примамки.

Доскорошният роб добре знае какво значи неволята и не ще се измами вече да превие втори път глава в покорство.

Този път вероломството е преминало към другата страна. Там ще се спотаят измените на честолюбците, плахостта на недостойните, мрачните бездни на завистта и братоубийството.

Исак Ангел изпрати начело на войските си своя чичо, севастократор Йоан, способен и храбър мъж. Ала завист и недоверие обхванаха сърцето на императора. Тоя повярва на интригата, че севастократорът иска да използува една славна победа, за да му заеме престола. И го смени.

Братя Асеновци възликуваха. Благосклонната съдба сама им помагаше.

Втория път Исак Ангел изпрати начело на войските друг свой близък роднина, съпруга на сестра си, слепия кесар Йоан Кантакузин. Суетният и високомерен красавец не допускаше, че българите ще напуснат своите непристъпни крепости в планината, затова разположи стана си на равното, без да го обгради с окоп и да постави стражи. Български съгледвачи обаче дебнеха всяка ромейска стъпка. През нощта, изневиделица, българите се спуснаха от планината и връхлетяха върху ромейския стан. Настана небивал смут. Слепият кесар грабна оръжието си, скочи върху своя арабски кон, но попадна сред ядрото на българите. Малцина ромеи успяха да избягат. Между тях беше и Кантакузин, който спаси живота си само благодарение на бързия си кон. Остана несметна плячка оръжие, храна и дрехи. И безброй пленници.

Асен и Петър, облечени в златовезаните тъмносини одежди на изящния кесар, преминаха пред строените си войски сред неспирен ек на барабани и тръбни звуци, сред мощния вик на победителите:

— Да живее Калопетър! Да живее Асен Белгун!

Посрамен и разярен, Исак Ангел изпрати за трети път войски, събрани от безчет скъпо платени наемници. За вожд на похода им даде най-прославения военачалник, победителя на норманите Алексей Врана.

Но когато господ иска да погуби някого, първо му взема ума.

Дали гордост замъгли ума на прославения воин, дали в жилите му заговори древната българска кръв на охридските боили, дали някакво тайно споразумение с Асена и Петра му даде дързост, ала в Одрин, вместо да продължи похода срещу българите, Алексей Врана поведе наемниците срещу Цариград.

Мамеше го императорската корона, която не прилягаше за челото на страхливи честолюбци. Врана загина след дълга борба срещу войските на василевса, докато неговите побягнаха при българите.

Четвъртия път вече сам Иска Ангел реши да застане начело на войските си.

Беше лятото на 1186 година. Неочаквано гъста мъгла закри с мрачевината си напредващите ромейски отряди. Те промениха посоката си и се явиха там, където Асен не ги очакваше.

Взел бързо и смело решение, Асен оттегли цялата си войска отвъд Истъра, при приятелските кумански племена.

Исак Ангел сметна това за отстъпление и поражение на българите. Изгори кръстците по нивите им и се върна победоносно в Цариград, забравил завета на Василий II.

През есента Асен и Петър отново минаха Истъра заедно с безброй кумански конници.

Борбата продължаваше.

През есента на 1187 година император Исак Ангел се отправи към София, за да се поклони на мощите на свети Йоана Рилски, наскоро върнати от унгарския крал Бела. Придружен от многобройни войски, той смяташе да продължи своя поход, за да нападне България откъм западната страна.

Тежка зима затрупа хемските проходи с дълбок сняг, изличи планинските пътеки, заледи реки, из друмищата се явиха огромни глутници. Византийските войски останаха да зимуват в София. Исак Ангел се върна към топлото очарование на Пропонтида, към радостите на лова и състезанията в Хиподрома.

Ала през пролетта, когато люлякът покри с обилен уханен цвят Хема, василевсът потегли през Етрополския проход към Търновград.

Първата голяма, силна крепост, която се изпречи на пътя му, бе Ловеч.

Напразно войските на Исак се опитваха да сломят юначната съпротива на българите. Претъпкани с храбри бранници, яките непристъпни бойници се издигаха в небесата, сякаш искаха да стигнат надоблачните висоти. А пролетните води на придошлия Осъм течаха буйни и гневни, като не позволяваха на врага да го преброди под смъртоносния дъжд на българските стрели.