Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

— Проклевам този от бащиния ми род, който вземе ромейка…

И с безкраен копнеж мисълта му бе догонила далечния сияен образ на Елена — Белотовата братовчедка.

Всички друмове, които водеха за кулата на търновските боляри, бяха почернели от безкрайна върволица хора, дошли за освещаването на храма, построен в чест на светеца-войник Димитър. Но всички тези, в чиито гърди гореше светлият пламък на благочестието, криеха дълбоко в сърцето си една скрита вълнуваща надежда. Нещо щеше да стане. Затова набожните пътници носеха под дрехите си оръжие.

Смътен шум се вдигаше към ослепителната синева на пролетното небе. По гладката сребриста повърхност на Етъра се ронеха дълги, светли тръпки. Все повече се притискаше гъстата навалица около малката сграда, която бе вече препълнена със знатни богомолци.

Докато отец Василий с особена тържественост извършваше обредите, всички очи бяха впити в болярското семейство, застанало вдясно пред украсения с тънка резба престол. Най-напред изпъкваше едрата величествена осанка на Тодора. Кроткият му тъмен поглед бе замислен, на пълните му устни спеше тиха усмивка. До него бе майка му, госпожа Тамара. Една крачка зад тях стояха Асен с младата си жена и Иваница. Елена бе навела свенливо глава към земята, поруменяла от толкова погледи, които с нежност и възторг се спираха на тънката й стройна снага, на тъмните като беззвездна нощ зеници, на алените като ягода устни. Иваница бе метнал главата си назад, кестенявите къдри падаха чак до раменете му, соколовият му поглед се впиваше в лицето на богомолците и ги караше да свеждат смирено очи надолу. Двете Асенови сестри с мъжете си стояха вляво от Тодора до самия престол.

Колкото повече наближаваше краят на освещаването, толкова по-силно започваха да бият сърцата на присъствуващите. А когато Василий се обърна към тях с развълнувано сияещо лице, всички усетиха как някакъв огнен лъх облива сърцата им.

— Благословени мои чеда — каза духовникът с треперещ глас. — Преблагият бог се смили над нашето тегло и помена дома и рода на царете български. Неговата пресвета воля е благоволила да възобнови нашето царство и неговата небесна заповед ми е повелила чрез светия великомъченик Димитри да венчая княза Тодора за ваш цар. Бог ще бъде с него и ще възвиши скиптъра на древните български царе. Тодор, Асен и Иван са от царското коляно на блажения наш княз Борил, потомък на Гавраила, правнук Самуилов, последните владетели на българското царство с престолен град Охрид. А по майчина страна са от рода на Рюрика, руския господар. — Изведнъж гласът му стана дързък и горещ. — Благословени мои чеда, време е вече старото българско царство да се възстанови по лицето на земята. Тодоре, сине мой, ела и вземи венеца на прадедите си. Носи с достойнство името на Симеоновия син, свети цар Петра, последния носител на Преславския жезъл. Увенчай с благополучен край започнатото от векове…

Всички погледи се обърнаха към Тодора, който се изчерви, побледня и отново пламна. С приемането на новото име той щеше да продължи и делото на Петър Делян, внука Самуилов, на Петър Бодин, внука на Косара, Самуиловата дъщеря…

Петър… връзката между това, което е било, и това, което ще бъде…

Един свещеник се яви с царска багреница в ръце. Млад войвода носеше пурпурни обувки. Княз Белота поднесе върху кадифена възглавничка златен венец. Като в сън Тодор се приближи, приближи олтара, остави да го облекат и обуят, сведе глава пред треперещите ръце, които държаха искрящия венец над челото му. След това прие светото причастие, царското миро и застана строг и величествен пред позлатената решетка на иконостаса.

После се обърна към Асена и му подаде ръка.

— Това, което сме заедно подели, пак заедно ще го свършим.

Радостни викове се разнесоха сред пламъка на свещите и гъстите облаци тамянен дим:

— Да живее Петър цар! На многая лета!

Викът се предаде от уста на уста и в миг се разля сред огромната тълпа, която се трупаше край бреговете на Етъра:

— Да живее Петър! Да живее цар Калопетър!

Царят се появи на прага на черквата.

До него стоеше първият му помощник и съуправител.

Хиляди ръце се кръстосваха в ням трепет, сякаш искаха да досегнат невероятното видение, огромен вик разтърси въздуха и отекна хиляди пъти в огромните скали, издигнали на плещите си властелските домове. Някои падаха на колене, други хвърляха гугли и калпаци, някои плачеха, някои се прегръщаха…