Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Асен го погледна с острия си сив поглед, не отвърна, продължи пътя си и спря върху един широк плосък камък до реката. Тълпата замря.

— Братя мои — каза властелинът — много сме чакали и търпението ни вече се свърши. Аз и Тодор решихме да заминем за Визанс. За последен път ще се явим пред императора, за да искаме правдини. Ако не сполучим, вие знаете какво ще…

Тълпата с възторжени викове прекъсна думите му, заобиколи го, вдигна го на ръце.

— Сега! Още сега — се чуваха гласове. — Защо ще ходите напразно в Царевград? Смърт на ромеите! Долу кастрофилакса Мануил!

Погледите на Ицо и Асен се кръстосаха бляскави като сребърни мечове. Една и съща мисъл ги проряза… Зачуха се нови гласове:

— Тодор! Тодор!

Най-големият брат заедно с неколцина други боляри слизаха по друма.

— Долу ромейските истриоти! — ревеше тълпата. — Бунт! Бунт! — С мъка Тодор се опита да усмири накипялата народна душа. Трябваше да се чака, да се търпи, да се дебне…

След петдесет дни дойде вест за поражението на норманите при Димитрица. Храбрият военачалник Алексей Врана оправда опасенията на болярина Сеслав. А когато през зимата Исак Ангел се ожени за дъщерята на венгерския крал Бела и като зестра получи българските градове, завладени от венгрите, Асен и Петър разбраха, че няма вече какво да се чака и че е дошъл часът с дързост и сила да освободят България. Трябваше някакъв предлог. И двамата братя заминаха за Кипсела, любимото летовище на василевса, за да предадат установеното число от сто коня данък, който бяха длъжни да предават всяка година на ромейската власт. Но този път те нямаше вече само да дават, но и да искат. Щяха да искат нещо, което едва ли щяха да получат. А това можеше да стане добър повод за непокорство и бунт. Щяха да поискат да ги смятат като равностойни на ромейските прониари с право да служат в ромейската войска. И още нещо — да им се даде във владение едно спорно място в Стара планина. Придружаваха ги княз Белота, болярите Сеслав и Добромир Хръс. А куманският вожд Коча се върна зад Истъра, за да преговаря с останалите главатари каква помощ биха могли да дадат в случай на бунт.

Когато се простиха с майка си и протегнаха ръка към конете, Тодор и Асен се озърнаха:

— Но где е Ицо?

Един бял жребец изтрополя по камъните. Момчето се бе приготвило за път…

— И аз ще дойда!

Напразно го увещаваха да остане вкъщи. Ицо упорито клатеше глава. Ако не го вземат, той ще ги следи отдалече и пак ще дойде. Тогава Асен го погледна в очите. Дълбока гънка сечеше челото му на две.

— Ако не се върнем — това може да се случи, кой ще ни замести? Кой ще продължи делото?

Иваница разбра и наведе очи.

Към залез-слънце дружината спря при най-главната крепост на Хемуса.

— Това място ще искаме от Исака да ни даде като прониатско — рече Тодор и посочи към изток едно дълго петно — старите букови кории — така ще можем свободно да разполагаме с войска. И тази крепост ще искаме да ни зачислят. Също така ще искаме да плащат на българските войници, както на ромейските.

— Те ще усетят и няма да се съгласят… — прошъпна замислено Сеслав.

Белгун го чу, по мургавото му лице трепна неуловима усмивка.

— Ако не се съгласят, толкова по-зле за тях… — И някакъв зловещ огън лумна в помрачения му взор.

Един истриот се спусна да поеме конете. Асен поклати глава.

— Само ще си починем — рече — няма да преспиваме.

Цяла нощ пътува дружината и цял ден и пак цяла нощ. При Дианинград починаха десет часа и отново тръгнаха по течението на Тъжа. По пътя им се събраха тълпи измършавели, дрипави хора. Стари жени ги благославяха и се кръстеха, деца коленичеха и целуваха ръцете им, мъжете се оплакваха с тревожни, отчаяни слова. Най-разярени бяха влашките пастири.

По селища, катуни и заселки се чуваше само един общ стон:

— Взеха ни стадата, взеха ни овцете, биволите, свинете, насила ги отвлякоха, взеха прикята на дъщерите ни, десет пъти увеличиха данъка… И все за царската сватба, за Исака и Маргарита… Ще се гощават ромеите с нашата стока! Ограбиха ни! Ограбиха ни?… — И те отпущаха безпомощно ръце.

— Когато дойде времето, ще бъдете ли готови? — питаше Асен и ги пронизваше с хладните си сиви очи.

Мъжете изтръпваха, дигаха глава, светлина трепваше по измъчените лица.

— Ти ще бъдеш нашият цар! — и благоговейно коленичеха, целуваха дрехата му, кълняха се. А мълвата ходеше тайнствена и бърза от заселка на заселка и като чудотворен лек сгряваше изстинали сърца, замрели души.