Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

— Кажи, кажи, отгде знаеш? Где си ходил?

Тодор се провря между ликуващите и сложи ръка върху рамото на брата си.

— Отгде знаеш?

Иваница дигна към него очите си — синьо-зелени и дълбоки като море.

— Пресрещнах пратеника! Конят му беше много изморен, може би чак довечера ще пристигне. Върнах се сам, за да ви съобщя по-скоро — той избърса с длан мокрото си лице — норманите превзели Солун и с осемдесетхилядна войска потеглили за Царевград.

Стаята екна от възторжени възклицания, викове, песни. Сякаш някакъв мощен, съживителен пламък лумна в гърдите на всички. Една обща радостна вълна се дигна, преля, удави стаята. Песента, която тихо се носеше като тайнствена чудна надежда из цяла Мизия, из цяла Долна земя, избликна от всички устни:

Само Тодор и Белгун мълчаха усмихнати, със сияещи лица. Внезапно Иваница изчезна. Белгун го настигна по стълбите.

— Къде пак? Най-напред се обади на мама!

— Отивам да бия камбаната на „Свети Димитър“! Ще дигаме вече бунта…

Белгун го изгледа строго.

— Върви при мама! Това не е детинска работа. Хайде!

— Аз не съм дете. — Иваница упорито метна глава назад.

По-големият брат се усмихна и погали бузата на юношата. Иваница сви вежди и бавно се отправи към стаята на жените.

В това време между съзаклятниците беше избухнал остър спор. Едни искаха незабавно да съберат хората си и да се присъединят към норманите, други настояваха да се потърпи още малко, за да се подготви целият народ. Горчиви бяха спомените от 1040 година. Да не се бърза, повече предпазливост. Между последните беше и Тодор. В жилите му течеше хладната, спокойна кръв на майчиния му род. Но и острия, ловък ум бе наследил пак от майка си. Ала Белгун вече цял гореше. Как? Да се изпусне най-удобният миг сега, когато в Царевград са изгубили ума си и никой няма да помисли за далечната българска провинция? Не. Асен не можеше да търпи и с бързи стъпки се отправи за стаята си. Ръцете му трепереха за борба.

Но другите надделяха. Да се почака още малко. В това време старата търновска болярка с радостни сълзи прегръщаше най-малкия си син.

— Боже, лудо момче! А ние помислихме, че си се удавил някъде в Етъра — каза Теодора, по-голямата сестра. Тамара, по-малката, протегна ръка към него, но момчето се дръпна, отправи се към прозореца със сбърчено чело и остана там.

Дете. Дете бил! Той ще им покаже дали е дете. Дръзки мисли се тълпяха в главата му.

Една стара жена се отдели от ъгъла, в който се беше скрила при влизането на юношата, и отново седна на покритата с пъстър килим ракла.

— Нали ви казах, че е жив и здрав? — рече и беззъбата й уста страхотно се усмихна.

Севина подаде ръката си.

— Момче ще е — каза врачката, като мигна няколко пъти с червените си сълзливи клепачи.

— Ако е вярно, ще ти дам две жълтици — и госпожа Тамара блажено затвори очи.

— Сега гледай на мене — каза старата болярка Тамара.

Магьосницата взе почтително господарската длан. По лицето й бавно се изписа удивление, после ужас.

— Е, какво?… — попитаха нетърпеливо трите жени.

— От твоята утроба са се родили трима царе. И тримата ти синове ще носят венец…

Иваница извърна глава и бавно се приближи.

— И после?

Жените се втренчиха в устата на врачката.

— Кълна се в Юда самовила, че не съм аз крива…

— Не споменавай бродници и нежити — смъмра болярката — е, после?

Магьосницата мълчеше. Иваница гневно тропна с крак.

— Трима царе — пошъпна тя изплашено — и тримата ще умрат от нож.

Юношата се изсмя, дигна презрително рамене и излезе. Вън, пред вратата, се сблъска с едно русо момче с дълги, тънки ръце и големи сини очи. Двамата се изгледаха със злоба и омраза.

— Нямаш ли друга работа, ами подслушваш? — викна Иваница. — Махай се по-скоро от очите ми.

Момчето се усмихна дръзко.

— Цар… Цар щял си да станеш… — и почна да се кикоти и да се превива.

Иваница скръсти ръце и го изгледа.

— Ще стана!

— О! Цар Йоан… — и момчето се поклони подигравателно.

Иваница пламна.

— Кълна се в свети Димитър и в пресветата Троица, че ти някога ще целуваш багреницата на цар Йоана!